Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— И ти трябва да дойдеш, Уизли — подкани професор Макгонъгол.
Тръгнаха след нея, подминаха притихналите Невил, Дийн и Шеймъс, слязоха по витата стълба в общата стая, после през дупката зад портрета се озоваха в окъпания в лунна светлина коридор на Дебелата дама. Хари имаше чувството, че паниката вътре в него всеки момент ще се излее навън, идеше му да хукне, да извика с цяло гърло Дъмбълдор — кръвта на господин Уизли изтичаше, а те си вървяха най-спокойно, ами ако в тези остри зъби (Хари се мъчеше да не мисли за тях като за «моите зъби») е имало отрова? Минаха покрай Госпожа Норис, която извърна към тях очи като фарове с дежурното си съскане, а професор Макгонъгол й каза «пъъс!». Госпожа Норис се шмугна в мрака и след няколко минути те вече бяха при каменното грозилище, което стоеше на стража пред входа за кабинета на Дъмбълдор.
— Летящи лимонадени пчелички — рече професор Макгонъгол.
Грозилището оживя и отскочи встрани, стената отзад се разцепи на две и се показа каменно стълбище като виещ се ескалатор, който не спираше да върви. Тримата се качиха на движещите се стъпала, стената зад тях се затвори глухо и те се понесоха нагоре на стегната спирала, докато не се озоваха пред лъскава дъбова врата с месингово чукало във вид на грифон.
Макар отдавна да минаваше полунощ, отвътре се чуваха съвсем отчетливо гласове. Дъмбълдор сякаш бе поканил най-малко десетина гости.
Професор Макгонъгол почука три пъти с грифоновото чукало и гласовете заглъхнаха, сякаш някой ги беше изключил. Вратата се отвори самичка и професор Макгонъгол влезе вътре, следвана от Хари и Рон.
Стаята тънеше в полумрак, причудливите сребърни уреди по масите бяха притихнали и застинали, за разлика от друг път нито жужаха, нито изпускаха клъбца дим, а предишните директори по портретите върху стените похъркваха между рамките. Върху пръчката точно зад вратата имаше голяма колкото лебед птица с прекрасно червено-златисто оперение, която дремеше с главица, пъхната под крилото.
— А, вие ли сте, професор Макгонъгол… и… о!
Дъмбълдор, който седеше на стола с висока облегалка зад писалището, се наведе към езерцето светлина, която свещите хвърляха над книжата пред него. Върху снежнобяла нощница беше облякъл прелестно извезан халат в пурпурно и златно, но изглеждаше съвсем буден и бе вперил пронизващите си ведросини очи в професор Макгонъгол.
— Професор Дъмбълдор, Потър е… сънувал е кошмар — подхвана тя. — Твърди, че…
— Не беше кошмар — побърза да възрази Хари.
Професор Макгонъгол се извърна и го изгледа леко свъсена.
— Добре тогава, Потър, сам кажи на директора за какво става въпрос.
— Ами… аз спях… — поде Хари и въпреки ужаса и отчаяното желание да накара Дъмбълдор да го разбере, се подразни леко, че директорът гледа не него, а сключените си пръсти. — Но това не беше обикновен сън… случи се наистина… видях как става… — Той си пое дълбоко въздух. — Бащата на Рон… господин Уизли… беше нападнат от гигантска змия.
След като изрече думите, те прокънтяха във въздуха някак нелепо, дори смехотворно. Настана мълчание, Дъмбълдор се облегна на стола и се вгледа умислено в тавана. Пребледнял и стъписан, Рон премести очи от Хари към директора.
— Как го видя? — попита тихо Дъмбълдор, пак без да поглежда Хари.
— Ами… не знам — смотолеви доста ядно момчето. Толкова ли беше важно? — Сигурно вътре в главата си…
— Не ме разбра — прекъсна го все така спокойно Дъмбълдор. — Попитах те… помниш ли… ъъъ… къде точно се намираше, докато наблюдаваше нападението? До жертвата ли стоеше, или виждаше всичко някъде отгоре?
Въпросът бе толкова странен, че Хари се облещи срещу Дъмбълдор: той сякаш знаеше…
— Аз бях змията — отговори. — Видях всичко през нейните очи.
Известно време всички мълчаха, после Дъмбълдор погледна Рон, който още беше блед като пресечено мляко, и попита с друг, по-остър тон:
— Артър тежко ли е пострадал?
— Да — наблегна Хари.
Нима всички бяха толкова несхватливи, не разбираха ли колко много кръв губиш, ако такива дълги змийски зъби се впият в плътта ти? И защо Дъмбълдор така и не благоволяваше да го погледне?
Директорът обаче се изправи тъй бързо, че Хари подскочи, и изведнъж заговори на един от старите портрети, окачен досами тавана:
— Евърард! — подвикна той рязко. — И ти, Дилис!
Блед като болник вълшебник с къс черен перчем и възрастна магьосница с дълги сребърни букли в рамката до него, и двамата потънали сякаш в най-дълбок сън, веднага отвориха очи.