Разединени равнини

До него Балкус зареждаше пълнител в гвоздистрела си, макар че при това разстояние оръжието му беше точно толкова безполезно, колкото и крясъците на Стенуолд. Озовеше ли се врагът в обсега на гвоздистрела му, вече щеше да е твърде късно за каквото и да било.

А после нещо блесна във водата и се заиздига бавно към повърхността — тежката ошипена верига, която затваряше входа на пристанището. В двете кули имаше огромни машини, високи колкото триетажна сграда, които да повдигнат неописуемата метална тежест през съпротивлението на водата, ала механизмите им бяха на преклонната възраст от петдесетина години. Ала ето че веригата все пак се издигаше. Стенуолд стисна зъби до болка, от страх, че бронираните кораби ще преминат, преди веригата да е затворила входа. Но те се оказаха по-големи и по-далеч, отколкото му се беше сторило в началото, така че едва ли щяха да прекосят финала навреме. За разлика от тях най-бързият от дървените съдове се втурна отчаяно напред.

Веригата го подхвана почти през средата и корпусът му се издигна внезапно сред пукот на цепеща се дървесина. Шиповете на веригата се въртяха, всеки в посока противоположна на съседа си, захапваха й дъвчеха дървения корпус, чийто нос вече стърчеше изцяло над водата. След миг корабът се наклони, хора се хлъзнаха по палубата, а двигателят му продължаваше безмозъчно да го тласка напред. Неспособен да преодолее бариерата, съдът се плъзна обратно, килна се на една страна и полегна, потънал наполовина, препречвайки пътя на бронираните си събратя.

— Добра работа! — възкликна Балкус. Стенуолд само поклати глава.

— Когато са проектирали веригата, не е имало бронирани кораби. Не се знае дали ще успее да ги спре.

Товарният хелиоптер, който Стенуолд беше видял по-рано, сега захождаше към бронираните кораби. Люшна се от косо попадение на снаряд, изгуби стремително височина, после запълзя бавно нагоре. Хелеронският ортоптер навлезе във вираж и човекът при люка му изсипа ръчно сандък с гранати, които полетяха към бронираните кораби отдолу. Повечето паднаха в морето, но онези, които уцелиха дърво или метал, избухваха с трясък и пламъци. След миг едно от крилата му се подпали и виражът му се изроди в низходяща спирала. Стенуолд отклони поглед.

— Майстор Трудан! — Стенуолд се обърна и видя Безрад Вѐлик да се тътри към него с група бръмбарородни. Тътреха се, защото бяха навлекли някаква странна и грозновата на вид броня — тежки бронзови плочи, прикрепени към гърдите, и щитове с човешки ръст на гърбовете.

— Готови сме, майстор Трудан — заяви Вѐлик, ухилен до уши.

— Нали каза, че имате ортоптери! — извика му Стенуолд. — Къде са?

— Носим ги, майстор Трудан. — Безрад Вѐлик се обърна да покаже и Стенуолд видя, че гърбът му прилича на бръмбарски гръб с изпъкнали твърди външни криле, които стигаха почти до каменния паваж на кея.

Плочата на гърдите му явно представляваше някакъв двигател, осъзна Стенуолд. И ако наистина беше двигател, то невиждано малките му размери бяха истинска революция в занаятчийството. От плочата висяха експлозиви, прикрепени така, че да се отделят с едно движение. Колкото до самия Вѐлик, изражението му нямаше нищо общо със здравия разум. Този човек беше чиста проба луд.