Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Себе си вие изключвате — пак не се стърпя Ставрогин.
— И вас. Знаете ли какво, възнамерявах да дам света на папата. Да се спеши и бос да се покаже на тълпата: един вид: „Вижте докъде ме докараха, значи!“ — и всичко живо ще се юрне подире му, дори войската. Папата — горе, ние — наоколо, а под нас — шигальовщината. Остава само да се съгласи относно папата; но и това ще стане. А колкото до него, старчето моментално ще приеме. Впрочем какво друго му остава, запомнете какво ви казвам, ха-ха-ха, глупаво ли ви се вижда? Казвайте, глупаво или не?
— Ами доста — измърмори Ставрогин с досада.
— Доста! Вижте какво, аз се отказах от папата! По дяволите шигальовщината! По дяволите папата! Иска се нещо по-реално от шигальовщината, защото шигальовщината е ювелирна работа. Това е идеалът, това е бъдещето. Шигальов е ювелир и глупав като всеки филантроп. Тук се иска черна работа, а Шигальов презира черната работа. Вижте какво — папата ще го оставим на Запада, а у нас ще бъдете вие!
— Стига пиянски приказки — измърмори Ставрогин и ускори крачка.
— Ставрогин, вие сте красавец! — викна Пьотър Степанович почти в упоение. — Знаете ли го, че сте красавец! Най-ценното ви е, че понякога не го знаете. О, аз съм ви изучил! Аз много често ви гледам отстрани, през ключалката. Вие сте дори простодушен и наивен, знаете ли това? Все още сте такъв! Сигурно страдате и страдате искрено от това си простодушие. Аз обичам красотата. Нихилист съм, но красотата обичам. Кой е казал, че нихилистите не обичали красотата? Те не обичат само идолите, но аз пък си имам един идол, когото обичам. Вие сте моят идол! Вие! Вие не оскърбявате никого, а всички ви мразят; държите се с тях като равен, а ги е страх от вас, много хубаво. Вие сте непристъпен. Вие сте страшен аристократ, Ставрогин. А аристократът, който прегърне демокрацията, е обаятелен! Животът не е нищо за вас, нищо не ви коства да го пожертвате — и своя, и чуждия. Вие сте точно такъв, какъвто трябва. На мен, на мен ми трябва точно такъв като вас. Не познавам друг като вас. Вие сте водач, слънце, а аз жалък червей в краката ви…
И изведнъж Пьотър Степанович му целуна ръка. Студени тръпки полазиха по гърба на Ставрогин и той уплашено дръпна ръката си. Спряха.
— Луд! — прошепна Ставрогин.
— Може и да бълнувам, може и да бълнувам — задъхваше се оня, — но първата крачка я измислих аз! Къде е Шигальов, къде съм аз! Шигальовци мно-ого! Но само един-единствен човек в Русия можа да изобрети първата крачка и знае как да я направи. Този човек съм аз. Аз! Какво ме гледате? Нужен сте ми, ясно ли ви е, без вас съм кръгла нула. Без вас съм муха без глава, идея в епруветка, Колумб без Америка224.
Ставрогин стоеше и втренчено се взираше в обезумелите му очи.
— Чуйте, чуйте, почваме с размирици — продължаваше да се задъхва Верховенски, като постоянно дърпаше Ставрогин за левия ръкав. — Казах ви вече — ще проникнем в самия народ. Знаете ли, че ние и сега вече сме ужасно силни? Знаете ли, че са наши не само тия, дето колят и палят, не само тия, дето действат с класическия пистолетен изстрел или дето хапят. Такива само ни пречат. Защото аз съм за дисциплина. Че аз не съм социалист, аз съм мошеник, ха-ха-ха! Чуйте, чуйте, направил съм им сметката, до един съм ги изброил: учителят, който заедно с децата осмива техния бог и майчината им люлка, е вече наш. Адвокатът, който защитава образования убиец, изтъквайки, че бил по-развит от своите жертви и че за да се сдобиел с пари, не е могъл да не убие, е вече наш. Учениците, дето убиват мужика, за да изпитали силни усещания, са наши. Съдебните заседатели, които оневиняват престъпниците, са наши. Прокурорът, който трепери в съда, че не е достатъчно либерален, е наш, наш. Администратори, литератори, о, нашите са много, страшно много, макар самите те дори да не подозират! От друга страна, послушанието на учениците и глупците е стигнало до краен предел; наставниците се давят в собствената си жлъчка; тщеславието е взело невероятни размери, апетитите са зверски, нечувани… Знаете ли, представяте ли си колко много са тия, дето ще ни паднат в ръцете наготово? Като заминавах, свирепстваше тезисът на Litre, че престъплението е лудост. Връщам се — престъплението вече не е лудост, а напротив — олицетворение на здравия смисъл, почти дълг или най-малкото благороден протест. „Убил ли, че как да не убие, като е по-развита личност и му трябват пари?“ Но това е само началото. Руският бог вече капитулира пред кръчмата. Народът се е впиянчил, впиянчили са се майките, пиянстват и децата, черквите са празни, а в съдилищата ти казват: „Или домъкни ведро водка, или ще играе тоягата!“ О, какво поколение израства! Жалко само, че нямаме време за чакане, докато съвсем се впиянчат! Ах, колко жалко, че няма пролетарии! Но ще има, натам върви…
224
… Колумб без Америка… — Достоевски използва характеристиката, която А. И. Херцен дава на Михаил Бакунин в „Минало и размисли“.