Бесове
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцел Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бесове». Краткое содержание книги:
Ето и самото събитие така, както то е разказано от евангелиста Лука (8, 32–36): „А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна от стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав разум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният.“
Ако не се търси пълно съвпадение, буквален аналог, а само много повече говореща символика, според известния руски философ Бердяев революцията (голямата) в Русия досущ напомня за историята с бесовете, излезли от един и вселили се в други — така Достоевски е предусетил и предвидял онова, което ще стане десетилетия след него. Тежко на обзетите от бесовете и блазе на онези, които са се освободили от тях.
— Че защо първо към мен?
— Защото вие започнахте всичко. Бъдете така любезен, не го извъртайте, тук хитрости не помагат. Впрочем, както обичате; никой не ви насилва.
— Извинете, но подобен въпрос е дори обиден.
— А, не така, моля, и ако може по-точно.
— Никога не съм бил агент на тайната полиция — още повече се вкисна онзи.
— Бъдете така любезен, по-точно, не ни бавете.
Куцият толкова се ядоса, че дори престана да отговаря. Млъкна и през очилата впи злобен упорит поглед в своя мъчител.
— Да или не? Щяхте ли да съобщите, или нямаше да съобщите? — викна Верховенски.
— Разбира се, че няма да съобщя! — викна му два пъти по-силно куцият.
— И никой няма да съобщи, разбира се, че няма да съобщи — раздадоха се много гласове.
— Позволете да се обърна към вас, господин майор, бихте ли съобщили, или не? — продължаваше Верховенски. — И обърнете внимание, че се обръщам специално към вас.
— Няма да съобщя.
— Но нали, ако знаехте, че някой се кани да убие и ограби някакъв обикновен простосмъртен, щяхте да съобщите, да предупредите?
— Разбира се, ама това е граждански случай, а тук става дума за политически донос. Агент на тайната полиция не съм бил.
— Че никой от нас не е бил — раздадоха се пак гласове. — Съвсем излишен въпрос. Всички имат само един отговор. Тук няма доносници!
— Защо става този господин? — извика студентката.
— Това е Шатов, защо ставате, Шатов? — викна домакинята. Шатов наистина беше станал и стиснал здраво шапката си в ръка, гледаше Верховенски. Виждаше се, че иска да му каже нещо, но се колебае. Лицето му бе бледо и зло, но той издържа, не произнесе нито дума и мълчаливо напусна стаята.
— Шатов, това не е изгодно тъкмо за вас! — загадъчно викна подире му Верховенски.
— Затова пък на тебе ти е изгодно, защото си шпионин и подлец! — викна му през вратата Шатов и си отиде.
Пак викове и възклицания.
— Видяхте ли я сега пробата! — раздаде се глас.
— Свърши работа! — чу се друг глас.
— Май че късничко я свърши, а? — намеси се трети.
— Кой го доведе? Кой го пусна? Кой е той? Какъв е тоя Шатов? Ще направи или няма да направи донос? — сипеха се въпроси.
— Ако беше доносник, щеше да се престори, а той плю и си излезе — забеляза някой.
— Ето че и Ставрогин става, Ставрогин също не е отговорил на въпроса — викна студентката.
Ставрогин действително беше станал, а заедно с него от другия край на масата се надигна и Кирилов.
— Извинявайте, господин Ставрогин — рязко се обърна към него домакинята, — но всички ние впрочем отговорихме на въпроса, а междувременно вие мълчаливо си излизате.
— Не виждам нужда да отговарям на въпроса, който ви интересува — измърмори Ставрогин.
— Но ние се компрометирахме, а вие — не — развикаха се изведнъж няколко души.
— Какво ме интересува, че сте се компрометирали? — засмя се Ставрогин, но очите му святкаха.
— Как какво ви интересува? Как какво ви интересува? — раздадоха се възклицания. Мнозина наскачаха от столовете.
— Господа, господа, почакайте — викаше куцият, — ами че и господин Верховенски не отговори на въпроса, а само го задаваше.
Забележката предизвика поразителен ефект. Всички се спогледаха. Ставрогин гръмко се изсмя право в очите на куция и излезе, а след него и Кирилов. Верховенски изтича подире им в антрето.
— Какво правите с мен? — изстена той и хвана Ставрогин за ръката, стискайки я с все сили. Онзи мълчаливо издърпа ръката си.
— Чакайте ме у Кирилов, ей сега ще дойда… Необходимо ми е, необходимо!
— На мен не ми е необходимо — отряза Ставрогин.
— Ставрогин ще чака — приключи спора Кирилов. — Ставрогин, на вас ви е необходимо. Там аз ще ви покажа.
Те излязоха.
Глава осма
Престолонаследникът
Те излязоха. Първоначално Пьотър Степанович хукна уж да прекратява хаоса в „заседанието“, но решавайки, види се, че не си струва да се разправя, заряза всичко и след две минути вече летеше по пътя подире им. Както тичаше, се сети за уличката, която водеше по-напряко към къщата на Филипов; затъвайки до колене в калта, удари по нея и наистина ги превари — когато Ставрогин и Кирилов наближаваха входната врата, той беше вече там.
— Тук ли сте вече? — каза Кирилов. — Много хубаво. Влизайте.
— Защо казвате, че сте живели самичък? — попита Ставрогин, когато, минавайки през антрето, видя, че самоварът е запален и вече кипва.