Пътят на дракона

— Няма да ти позволя да захвърлиш всичко, за което се стара толкова.

— Постарах се да опазя парите на банката и го направих. Значи си прав. Аз печеля. А сега се махай.

— Това не ти е достатъчно. Искаш още.

— Камъните искат да летят — каза тя. — Но нямат криле.

— Намери начин — каза той, нежно почти.

Това преля чашата. Ситрин изкрещя в пристъп на нечленоразделен гняв, надигна се и хвърли с всички сили възглавницата по него. Не искаше да плаче повече, а ето че той я беше разплакал отново.

— Казах ти да се махнеш! — изкрещя тя. — Никой не те иска тук! Прекратявам договора ти. Вземи си надницата и хората, излез и заключи вратата след себе си.

Уестер се дръпна. Сърцето на Ситрин се сви, закънтя на кухо, но вече не можеше да върне думите си. Капитанът се наведе, вдигна възглавницата с два пръста и я метна леко към нея. Възглавницата падна на леглото до Ситрин с мек звук като от удар в корема. Уестер побутна с крак един от празните мехове, после въздъхна и каза:

— Помни, че съм се опитал да те вразумя.

Обърна се. Тръгна си.

Ситрин бе очаквала болката, стегнала се бе да я посрещне, затова не мисълта, че го вижда за последно, я изненада. Изненада я, че макар да бе знаела какво ще стане, макар да се беше подготвила, отчаянието въпреки всичко я заля. Сякаш нещо бе умряло на половината път между гърлото и сърцето й, свило се беше там, в тялото й, и гниеше. Чу го да слиза по стълбите, всяка стъпка — по-тиха от предишната. Грабна мръсната възглавница и задуши в нея вика си. Крещя сякаш с дни, тресеше се цялата от глад и изтощение, от отровата на виното и бирата. Мускулите на гърба и корема й се гърчеха в спазми, но да спре писъците и хлиповете й беше невъзможно. Със същия успех би мога да спре да диша.

Долу се чуваха гласове. Маркъс Уестер и Ярдем Хейн. Ярдем избоботи нещо. Началото и краят се изгубиха, само в средата Ситрин различи познатото „да, сър“, не като думи, а като мелодика. После се чу по-слаб, по-тънък глас. Хлебарката сякаш.

Всички щяха да си тръгнат. Всички.

Нямаше значение.

Нищо нямаше значение. Родителите й бяха умрели толкова отдавна, че не ги помнеше. Магистър Иманиел, и Кам, и Безел, и те също бяха мъртви. Градът на детството й беше станал на пепел. А банката, единственото, което беше постигнала сама, щеше да й бъде отнета веднага щом пристигнеше ревизорът. На фона на всичко това раздялата с няколко прости охранители едва ли имаше значение.

Но имаше.

Бавно, много бавно бурята в нея утихна. Навън се беше стъмнило и по прозореца барабанеше ситен дъждец. Ситрин посегна към бутилката до леглото си и с изненада установи, че е празна. Какво пък, имаше още една. И бъчонката с пиво. Всичко щеше да се нареди. Само трябваше да си върне някак силите. Още няколко минутки — и готово.