Пътят на дракона

Кръчмарят се върна с две тъмни бутилки вино и бъчонка бира. Ситрин прихвана бъчонката под мишница, взе по една бутилка в ръка и изчака кръчмарят да й отвори вратата. Сега вятърът й духаше в гръб, тласкаше я, сякаш я подканяше да се прибере по-бързо вкъщи. Небето над нея беше синьо, прошарено с рехави бели облаци, но във въздуха миришеше на дъжд. Есента в Порте Олива имаше лоша репутация, а лятото определено беше на свършване. Някой и друг облак от време на време определено можеше да се преглътне.

Ситрин не се върна в общото помещение, а вместо това тръгна към своите стаи. Не беше лесно да изкачи тясното стълбище с бъчонката под мишница. На най-горното стъпало си фрасна лакътя в ръба на стената. Пръстите й изтръпнаха от удара, но не изпусна бутилката.

Беше забравила за разлятата по пода пикня, но вече се чувстваше достатъчно добре да отвори прозореца и да изхвърли съдържанието на нощното гърне в уличката отзад. Изтърка разлятото с една мръсна долна риза, после изхвърли и нея през прозореца. Предния ден беше изяла парче мазна наденица и крайшник черен хляб. Знаеше, че трябва да е гладна, но не беше. Изу каруцарските си ботуши, отвори едната бутилка вино и се настани в леглото, опряла гръб на таблата.

Виното сладнееше, но не беше слабо. В първия миг стомахът й се разбунтува, сгърчи се като риба в тиган и Ситрин взе да отпива на малки глътки, докато гаденето премине. Главата й пулсираше зловещо, предвестник на много по-силна болка. Вятърът утихна за миг, потапяйки я в тишина. Някъде отдолу се чуха гласовете на двамата картадами от банковата охрана.

Жената — Енен — се засмя. Топлина и мир плъзнаха в кръвта на Ситрин. Отпи една последна дълга глътка от бутилката, обърна се и я остави на пода. Мракът зад очите й беше уютен и дълбок. Подновеният рев на вятъра идваше сякаш от много далеч, мислите й избиха искра и се хързулнаха. Чудати асоциации се заредиха на случаен принцип.

Обзе я усещането, че магистър Иманиел й е оставил нещо за капитан Уестер. Май беше свързано с ванайските канали, които се вливали в пристанището на Порте Олива, а също с билки и подправки, заринати в сняг. Без да пресича отчетливи граници между бодрост и дрямка и между дрямка и сън, съзнанието й се стопи в мрака. Времето спря, после се раздвижи отново, сритано от смътното впечатление за гневни гласове в далечината, после спря пак.

— Ставай.

Ситрин успя някак да отвори очи. Капитан Уестер стоеше на прага, скръстил ръце. Светлината беше слаба, градът тънеше в здрач под облаци.

— Ставай — повтори той. — Веднага.

— Махай се — каза Ситрин.

— Казах ти да станеш от проклетото легло!

Ситрин се надигна на лакът. Стаята се люшна.

— И какво да правя след това? — попита тя.