Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Дамите се отдръпват зад голямата маса в общото помещение, но аз излизам отпред, за да посрещна онова, което се задава. Бих предпочела по-скоро да посрещна страха, отколкото да позволя той да влезе с тежки стъпки в залата. Франсес, маркизата на Дорсет, обикновено толкова нетърпелива да бъде първа, ме оставя да се изправя преди нея пред опасността, и аз стоя сама, в очакване конете да спрат пред прага. На светлината, изливаща се от вратата, а после във внезапното потрепване на факла, държана от един от конярите, който изтичва напред, виждам кралската ливрея в зелено и бяло и от страх сърцето ми пропуска един удар.
— Съобщение за графинята на Устър — казва той.
Елизабет Съмърсет излиза припряно напред и взема писмото, подпечатано с герба със сокола. Оставям другите жени да се струпат около нея, докато тя разчупва печата на онази жена Болейн и се навежда към факлите, за да може да чете на потрепващата им светлина; но никой друг не може да види съобщението.
Излизам на пътя и се усмихвам на вестоносеца.
— Яздили сте дълго в студа — отбелязвам.
Той подхвърля юздите на коня си на един коняр.
— Наистина.
— Опасявам се, че в хана не може да се намери легло, но мога да изпратя хората ви в една ферма наблизо, където спят стражите ми. Ще се погрижат да получите храна и място, където да си починете. Ще се връщате ли в Лондон с нас?
— Трябва да отведа графинята в двора утре на зазоряване, преди всички вас — изръмжава той. — Знаех, че никъде тук няма да има място за спане. А предполагам, че няма и нищо за ядене.
— Можете да изпратите хората си във фермата, а аз мога да ви намеря място на масата тук тази вечер — казвам. — Аз съм графинята на Солсбъри.
Той се покланя ниско.
— Знам коя сте, ваше благородие. Аз съм Томас Форест.
— Можете да бъдете мой гост на вечеря тази вечер, господин Форест.
— Ще бъда много благодарен за вечерята — казва той. Обръща се и извиква на хората си да последват коняря с факлата, който ще им покаже пътя до фермата.
— Да — казвам, като влизам пред него вътре, където подреждат сгъваемите маси за вечеря и измъкват пейките. Той долавя мириса на печено месо, който се носи откъм кухнята.
— Но какво е това бързане? Толкова неотложна нужда ли има кралицата от своята дама, че ви изпраща да прекосите цялата страна през зимата? Или е просто прищявка на бременна жена, на която трябва да угодите?
Той се навежда към мен.
— Не ми казаха нищо — казва. — Но аз съм женен мъж. Познавам признаците. Кралицата е на легло, всички влизат и излизат припряно в покоите ѝ с гореща вода и кърпи, и всички те, от първата придворна дама до най-младата кухненска прислужница, говорят с всички нас, мъжете, с такъв тон, сякаш сме глупаци или престъпници. Акушерките са там. Но никой не внася люлка.
— Тя губи детето си? — питам.
— Без съмнение — казва той с безпощадна искреност. — Още едно мъртво бебе на Тюдорите.
Имението Бишам, Бъркшър
Пролетта на 1536 г.
Оставям дамите да бързат обратно към двора, където кралят се възстановява от падането си и се опитва да възприеме новината за смъртта на поредното дете, и потеглям спокойно към дома си. Въпросът сега, единственият въпрос, е как кралят ще приеме загубата на сина си — защото бебето е било момче. Дали ще види това като знак за Божието неодобрение и ще се обърне срещу втората си съпруга, както се обърна и обвини първата?
Прекарвам няколко часа на колене в параклиса на абатството, мислейки за това. Хората от домакинството ми, Бог да ги благослови, се преструват, че ми вярват, че се моля. Уви, всъщност не съм вглъбена в молитва. В тишината и покоя на параклиса прехвърлям отново и отново в ума си мисълта какво ще направи момчето, което някога познавах толкова добре, сега, когато е мъж и е изправен пред смазващо разочарование.
Момчето, което познавах, щеше да се присвие от болка при такъв удар; но после щеше да се обърне към хората, които обича, и онези, които го обичат, и утешавайки тях, щеше да ободри себе си.
— Но той вече не е момче — казва ми тихо Джефри, когато се присъединява към бдението ми един ден и коленичи до мен, а аз му прошепвам тези мисли. — Дори не е млад мъж. Ударът по главата го разтърси дълбоко. Характерът му и без това ставаше все по-тежък, несъмнено се разваляше като мляко, което се вкисва на слънце; но внезапно всичко стана още по-лошо. Монтагю казва, че той сякаш е осъзнал, че ще умре точно като съпругата си, кралицата.
— Мислиш ли, че изобщо скърби за нея?
— Макар и да не искаше да се върне при нея, той знаеше, че тя е наблизо, обича го, моли се за него, надява се да се помирят. А после внезапно той се озовава на косъм от смъртта, и след това бебето умира. Според Монтагю той се бои, че Бог го е изоставил. Ще трябва да намери някакво обяснение.