Ловецът на елени

Щом веднъж установи тяхната важност, Джудит беше обзета от нетърпение, което не й позволяваше никакво отлагане, и тя скоро почна да преглежда страниците отгоре-отгоре, жадна да научи истината по възможно най-бързия начин. И възприела веднъж този способ, с който си служат нетърпеливите да стигнат до края, без да се задълбочават в подробности, Джудит бързо напредваше в тъжното откровение на нещастията и страданията на своята майка. Тя видя точно обозначено времето на своето собствено раждане и дори научи, че името, което носеше, й бе дадено от баща й, за когото си спомняше съвсем слабо, като насън. Това име не беше изтрито от текста на писмата, а беше останало, сякаш от неговото изтриване не би имало никаква полза. На друго място беше споменато и за рождението на Хети. И тук беше дадено името на девойката. Но преди да се стигне до този период, появиха се признаци на охлаждане, които вече подсказваха тъй скоро последвалото изоставяне. По това време от кореспонденцията майка й бе започнала да оставя копия от собствените си писма. Те бяха само няколко, но изпълнени с чувствата от погубена любов и покруса. Джудит дълго въздиша над тях, докато най-после малко по малко се почувства принудена да ги остави настрана поради чисто физическата невъзможност да вижда, тъй като очите й бяха пълни със сълзи. Но все пак след малко се върна с още по-голямо любопитство към тази работа и най-сетне успя да стигне последното писмо, което навярно бе разменено между нейните родители.

Това й отне цял един час, защото тя прегледа близо сто писма и прочете най-подробно около двадесет. Сега, що се отнасяше до нейното раждане и това на Хети, истината беше съвсем ясна за бързия разум на Джудит. Тя се отвращаваше от направеното откритие и в този миг останалият свят сякаш не съществуваше за нея; сега тя имаше още повече причини да желае да прекара остатъка от живота си до езерото, където бе видяла вече толкова светли и толкова мрачни дни.

Все още оставаха доста писма за преглед. Джудит разбра, че те представляваха кореспонденция между нейната майка и Томас Хоуви. И писмата, и отговорите бяха грижливо прибрани и подредени — всяко заедно с отговора. И те разказваха ранните отношения между тази неподходяща двойка много по-ясно, отколкото Джудит би желала да го научи. За изненада, за да не кажем за ужас на младото момиче, тъкмо майка й беше онази, която намекваше за женитба и за нея бе истинска утеха, че още в по-ранните писма на тая нещастна жена бе открила следи от безумие или някаква друга душевна болест, твърде близка до това ужасно състояние.

Отговорите на Хоуви бяха груби и неграмотни, но независимо от това те достатъчно ясно показваха желанието му да спечели една особено красива жена и даваха да се разбере, че е готов да затвори очи пред нейното голямо прегрешение само за да има една съпруга, която го надвишаваше във всяко отношение и на която — както личеше по всичко — съвсем не липсваха пари. Остатъкът от кореспонденцията беше кратък. И скоро писмата започнаха да се ограничават само с няколко изречения относно занятието на Хоуви — толкова опасно за него, колкото отвратително за нея. И нещастната жена настояваше пред отсъстващия си съпруг да напусне колкото може по-скоро тоя живот. Само един-единствен израз се бе изплъзнал на майката, но той беше достатъчен Джудит да подразбере от него причините, които бяха накарали отчаяната жена да се омъжи за Хоуви или Хътър. И девойката откри, че тази причина е било чувството на негодуване, което толкова често изкушава обидените да си причинят зло сами, за да отмъстят тъй на онези, от които са пострадали.