Когато Ловецът приближи водното жилище, Джудит очакваше завръщането му на площадката с едва прикривано нетърпение. Вах-та!-вах и Хети спяха спокойно на двойното легло, което обикновено се използаше от двете сестри, а делауерът, завит с едно одеяло и с пушката до себе си, се беше проснал на пода в съседното помещение и вече сънуваше събитията от последните няколко дни. В „ковчега“ гореше лампа, защото семейството беше свикнало да си позволява такъв лукс при извънредни случаи и притежаваше средства за това.
Щом зърна лодката, девойката престана да се разхожда нервно по малката площадка и се приготви да посрещне младия човек, когото бе чакала с такова нетърпение. Помогна му както да завърже лодката, тъй и в други дребни неща, и с това даде явно да се разбере, че желае да го види час по-скоро свободен за разговор. Когато свършиха, в отговор на неговото запитване тя му обясни как се бяха настанили останалите. Ловецът я изслуша внимателно — държането на девойката беше сериозно и внушително и от това той разбра, че в ума й се бе загнездила някаква мисъл, която за нея бе повече от обикновена грижа.
— А сега, Ловецо — продължи Джудит, — виждате, че съм запалила лампата и съм я оставила в кабината на „ковчега“. Ще ме последвате ли, за да видите какво имам да ви покажа и да чуете какво искам да ви съобщя?
Това изненада малко Ловеца. Но той не възрази нищо и двамата скоро се намериха на сала, в помещението, където гореше лампата. Там до сандъка бяха поставени два стола, лампата се намираше върху трети, а масата беше издърпана наблизо, за да поставят на нея различните неща, които щяха да изваждат. Тези приготовления се дължаха на трескавото нетърпение на девойката, която не можеше да се примири с никакво забавяне, щом зависеше от нея то да се избегне. Бяха отключени дори всички ключалки и оставаше само да се вдигне тежкият капак, за да се появят ценностите на толкова дълго пазеното съкровище.
— Разбирам отчасти какво значи това — забеляза Ловецът, — да, разбирам отчасти. Но защо не присъства и Хети? Сега, когато Томас Хътър е починал, тя е една от собственичките на тези рядкости и би трябвало да присъства при тяхното разтваряне и изваждане.
— Хети спи — отвърна бързо Джудит. — За нейно щастие хубавите дрехи и разкошът не я привличат. Освен това тази нощ тя ми отстъпи целия си дял от сандъка и аз мога да правя с него каквото искам.
— Но достатъчно разумна ли е бедната Хети, за да стори това, Джудит? — запита справедливият млад човек. — Има старо и справедливо правило — никога да не приемаме нещо, чиято цена не се знае от онзи, който ни го подарява.
Джудит беше засегната от укора на човека, когото обичаше. Но тя щеше да го почувства много по-остро, ако съвестта й не беше чиста от всякакви непочтени намерения спрямо слабоумната й, доверчива сестра.
— Хети няма да бъде измамена — отвърна тя кротко. — Тя знае не само какво се готвя да сторя аз, Ловецо, но и защо го правя. Така че седнете, вдигнете капака на сандъка и този път ние ще стигнем до дъното. Ще бъда много разочарована, ако не намерим нещо, което да ни разясни по-добре историята на Томас Хътър и майка ми.
— Защо казвате Томас Хътър, а не „баща ми“, Джудит? Към мъртвите трябва да се отнасяме с още по-голяма почит, отколкото към живите!
