Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Когато свети Игнаций Лойола е основал ордена, като бивш войник определил целите му само в две насоки: изпращане на мисионери и построяване на училища. И двете неща бяха вършени изключително добре. Влиянието на обучението на хората, завършили тези училища, никога нямаше да бъде забравено. То не беше безскрупулно. Колежите и университетите обучаваха студентите си по философия, етика и теология — всичко необходимо, — за да притъпят наклонностите им и да изострят умовете им. В продължение на векове йезуитите бяха изграждали „мъже за пример“ и упражняваха невидима власт преди всичко за добро. Интелектуалните способности на отец Райли бяха добре познати и често пъти мнението му беше търсено така, както това на всеки друг учен, но неговото мнение се допълваше и от авторитета му на теолог.
— Ние сме най-малкият риск за сигурността, Джек — каза благо Райли. — Можеш ли да си представиш някой от нас да бъде агент на комунистите? Та интересува ли те работата?
— Не зная. — Райън погледна отражението си в прозореца отсреща. — Това означава, че ще трябва да прекарвам повече време далеч от семейството си. Това лято очакваме още едно дете.
— Честито. Това е добра вест. Зная, че си семеен човек, Джек. Тази работа означава, че ще се налагат известни жертви, но теб те бива за нея.
— Така ли мислиш? — „Все още не може да се каже, че съм подпалил света.“
— Предпочитам там да виждам хора като теб, отколкото някои други мои познати. Джек, ти си доста умен. Знаеш как да вземаш решения, но което е по-важно, си етичен, държиш на определени ценности. Аз съм един от хората, които смятат, че те все още имат значение на този свят, независимо от това, колко неприятно могат да се стекат нещата.
— Те стават много неприятни, отче — каза Райън след малко.
— Успяваш ли да ги откриеш?
— Не… — Джек се спря с малко закъснение. — Добре ме изработи.
— Не исках така да стане — съвсем искрено каза отец Тим. — Светът ще бъде по-добро място, ако онези бъдат прибрани от улицата. Трябва да има нещо нередно в начина им на мислене. Трудно е да разбереш как някой би желал предумишлено да нарани дете.
— Отче, наистина не трябва да ги разбира човек. Трябва само да знае къде да ги намери.
— Това е работа на полицията, на съдилищата и на съдебните заседатели. Затова имаме закони, Джек — меко каза Райли.
Райън отново се обърна към прозореца. Разгледа отражението си и се зачуди какво ли е това, което вижда.
— Отче, вие сте велик човек, но не сте имали собствени деца. Може би мога да простя на някой, който е нападнал мен, но не и на човек, опитал се да навреди на детето ми. Ако го намеря… по дяволите, няма да го намеря. Но бих искал да го пипна — каза на отражението си Джек. „Да“ — съгласи се то.
— Омразата не е хубаво нещо. Тя може да ти стори неща, за които да съжаляваш, неща, които могат да променят това, което си.
Райън се обърна, като мислеше за човека, към когото току-що беше гледал.
— Може би вече го е направила.
20.
ДАННИ
Лентата беше изненадващо скучна. Оуенс беше свикнал да чете полицейски доклади, записи от разпити и — най-лошото от всичко — разузнавателни документи, но лентата беше дори по-скучна. Микрофонът, който службата за сигурност бе монтирала в книжарницата на Кули, се задействаше от звук и беше достатъчно чувствителен, за да долови всякакви шумове. Фактът, че Кули си тананикаше много, караше Оуенс да съжалява за качеството на микрофона. Следователят, който имаше задачата да преслушва нередактираната лента, беше включил няколко минути от този ужасен, атонален звук, за да разбере шефът му какво трябва да изтърпява. Накрая се чу звънецът.
Оуенс слушаше тропането, добило метален звук през записващата система, дочу отварянето и затварянето на вратата, а след това и драскането по пода на въртящия се стол на Кули. Оуенс отбеляза, че, изглежда, някое от колелцата му е неизправно.
— Добро утро, сър. — Това беше гласът на Кули.
— Добро утро и на вас — отговори вторият глас. — Е, готова ли е книгата на Марлоу?
— Да.
— И каква е цената?
Кули не я каза, но Ашли беше предупредил Оуенс, че собственикът на книжарницата никога не обявява цените на глас. Подаваше я на клиентите, написана върху картонче от картотека. Оуенс си помисли, че това е единственият начин да се отърве човек от пазарлъците.
— Това е доста високо, да знаете — отбеляза гласът на Уоткинс.
— Бих могъл да получа и повече, но вие сте един от най-добрите ни клиенти — отговори Кули.