Петдесет нюанса сиво

- Добре, благодаря, че попита казах все още задъхано. И пак да ти благодаря за първата класа. Там се пътува много похубаво. Усмихнах се виновно и добавих малко притеснено. Имам новини.

- Да? Той ме погледна, разкопча най-долното копче на блузата ми, плъзна я по ръцете ми и я запокити при останалите дрехи.

- Взеха ме на работа.

Той се усмихна с най-топлия си и нежен поглед.

- Поздравления, госпожице Стийл. И къде? попита закачливо.

- Не знаеш ли?

Той поклати глава.

- Откъде да знам?

- С твоите детективски способи мислех, че може би...

Спрях. Лицето му потъмня.

- Анастейжа, никога не бих се намесил в кариерата ти, освен ако не ме помолиш. Как може да си помислиш такова нещо? Изглеждаше наранен.

- Значи нямаш никаква представа?

- Не. Знам, че в Сиатъл има четири издателства. Вероятно е едно от тях.

-СИП.

- О, онова мъничкото? Браво! Умно момиче! Наведе се и ме целуна. Кога трябва да започнеш?

- В понеделник.

- Толкова скоро? По-добре да се възползвам от присъствието ти максимално, докато все още имам тази възможност. Обърни се!

Безцеремонната му заповед ме стресна, но се подчиних. Той разкопча сутиена ми и свали ципа на полата ми. Пусна я на пода, стисна дупето ми и ме целуна по рамото. Наведе се към мен, подуши косата ми и пак стисна дупето ми.

- Вие сте като наркотик, госпожице Стийл. Изпълвате ме с енергия и в същото време ме успокоявате. Това е много силна комбинация.

После грабна ръката ми и ме издърпа под душа.

- Ау! изпищях. Водата беше вряла. Крисчън ме погледна и се засмя под обливащата го струя.

- Какво толкова? Малко гореща вода.

И всъщност беше прав. Усещането да отмиеш лепкавото утро на Джорджия и потта от секса беше божествено.

- Обърни се изкомандва той и аз се обърнах с лице към стената. Искам да те измия каза той и взе лосиона за тяло. Изстиска малко в ръката си.

- Имам да ти казвам и нещо друго обадих се тихо, докато той поставяше ръце на раменете ми.

- Да? Какво?

Поех дълбоко дъх.

- Във вторник откриват изложба с фотографии на моя приятел Хосе. В Портланд.

Той замръзна. Ръцете му застинаха върху гърдите ми. Бях наблегнала на думата „приятел".

- Е, и? попита сурово той.

- Казах, че ще отида. Искаш ли да дойдеш с мен?

Минаха... няколко столетия и той продължи да мие раменете ми.

- В колко часа е?

- В седем и половина вечерта.

Той целуна ухото ми.

- Добре.

Подсъзнанието ми въздъхна с облекчение, после колабира в някакъв стар потрошен фотьойл.

- Много ли се притесняваше да ми кажеш?

- Да. Как разбра?

- Анастейжа, току-що цялото ти тяло отдъхна с облекчение каза простичко той.

- Да. Защото не може да се каже, че не си ревнив.

- Ревнив съм каза той. И няма да е зле да не го забравяш никога. Но благодаря, че ме покани. Ще идем с Чарли Танго.

О, да, как можах да забравя, че имаме хеликоптер? Но това означаваше, че пак ще летим! Супер! Усмихнах се.