Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Но ние с Лена нямаше да сме същите.
Линк и Ридли бяха толкова свръхестествено променени, че дори не се намираха в една и съща вселена.
Лив се криеше в библиотеката щастлива, че може да се зарови за известно време сред купчините книги. След нощта на Седемнайсетата луна я бях видял само веднъж. Вече не се обучаваше за Пазител, но въпреки това изглеждаше доволна.
— И двамата знаем, че никога нямаше да съм щастлива, ако трябваше цял живот само да стоя отстрани и да наблюдавам — каза тя. Знаех, че е вярно. Лив беше астроном като Галилей, изследовател като Васко да Гама, учен като Мариан. Може би дори леко смахнат учен като майка ми.
Предполагам, че всички ние имахме нужда от ново начало.
Освен това имах чувството, че Лив харесва новия си учител също толкова, колкото и стария. Обучението й беше поето от един бивш инкубус, който прекарваше дните си, скрит от чуждите погледи — в „Рейвънуд“ или в любимия си кабинет, старото убежище в чародейските тунели, в компанията на Лив и на главния чародейски библиотекар.
Не бях очаквал лятото ми да премине така. И все пак, щом ставаше дума за Гатлин, май никога нямаше да знам какво може да се случи.
В известна степен вече бях спрял и да се опитвам да предполагам.
Спри да философстваш и започни да копаеш.
Пуснах лопатата на земята и се покатерих на ръба на гроба. Лена се приведе напред, облегната по корем, а старите й кецове се размахваха във въздуха. Обвих врата й с ръце, придърпах я към себе си и устните ни се допряха. Целувахме се, докато не усетих, че гробът се завъртя около нас.
— Деца, деца… Давайте го по-кротко. Почти сме готови.
Линк се облегна на лопатата си и се огледа доволно. Гробът на Макон беше разкопан напълно, не че вътре имаше ковчег.
Е?
Исках да свършваме с това. Ридли извади малък кръгъл предмет, увит в черен копринен шал, от джоба си и го задържа пред себе си.
Линк отскочи назад, сякаш беше поднесла запалена факла пред лицето му.
— Внимавай, Ридли! Не дръж това нещо близо до мен. Това е криптонитът на инкубусите, помниш, нали?
— Извинявай, Супермен, забравих.
Ридли се спусна в дупката, държейки топката внимателно с едната си ръка, и я постави в празния гроб на Макон.
Майка ми може и да беше спасила живота на Макон с помощта на Сиянието, но ние познавахме истинската същност на този предмет — опасност. Свръхестествен затвор, в който не исках да виждам затворен най-добрия си приятел. Два метра под земята, там беше мястото на Сиянието и гробът на Макон беше най-сигурното скривалище, за което успяхме да се сетим.
— Заслужи си го, гадино! — каза Линк, докато издърпваше Ридли от дупката. — Нали така се казва, когато доброто победи злото в края на филма?
Погледнах го.
— Човече, някога в живота си прочел ли си поне една книга?
— Закопай го! — Ридли избърса ръцете си от калта. — Поне аз така казвам.
Линк започна да хвърля лопата след лопата пръст върху копринения вързоп, а Ридли гледаше, без да откъсва очи от гроба.
— Зарови го добре — казах аз.
Лена кимна, изправи се и пъхна ръце в джобовете си.
— Да се махаме оттук.
Слънцето изгряваше над магнолиите пред гроба на майка ми. Това вече не ме разстройваше, защото знаех, че тя не е тук. Беше някъде, някъде другаде и все още ме наблюдаваше и се грижеше за мен. В тайната стая на Макон. В архива на Мариан. В кабинета в нашата къща.
— Хайде, Лена. — Хванах я за ръката. — Омръзна ми този мрак. Да отидем да посрещнем изгрева.
Затичахме се надолу по хълма като малки деца — покрай гробовете и магнолиите, покрай палмите и дъбовете, сплели клоните си сред испанския мъх, покрай кривите редици с надгробни плочи, хлипащи ангели и стари каменни пейки. Усещах как тя потръпва от хладния утринен въздух, но никой от нас не искаше да спре. И не спряхме. И когато стигнахме в подножието на хълма, почти се строполихме, почти полетяхме. Почти щастливи.
Не видяхме как тайнственият златист блясък се просмуква през миниатюрните пукнатини и процепи в изсипаната върху гроба на Макон пръст. Не проверих айпода в джоба си, иначе щях да забележа новата песен в плейлистата.
Не проверих, защото не ме интересуваше. Никой не ни чуваше. Никой не ни гледаше. В света не съществуваше никой освен нас драмата…
Ние двамата и старият мъж в белия костюм с много тясна вратовръзка, който стоеше на билото на хълма, докато слънцето изгряваше и сенките се прибираха обратно в подземията си.