Прелестен мрак

Настроението на Линк вече значително се беше подобрило.

— Общо взето, ще си прекарваш добре… освен… — Лена си пое дъх и се опита да го каже съвсем небрежно, сякаш не е нищо особено: — няма да можеш вече да ядеш. И като имаме предвид, че възнамеряваш да бъдеш повече като чичо Макон, отколкото като Хънтинг, ще трябва да се храниш със сънищата и спомените на хората, за да се поддържаш жив. Чичо Макон го нарича „подслушване“. И ще разполагаш с много време, за да правиш каквото си поискаш, защото вече никога няма да спиш.

— Няма да мога да ям? И какво да кажа на майка си?

Лена сви рамене.

— Кажи й, че си станал вегетарианец.

— Вегетарианец? Да не се побърка? Това за нея ще е по-лошо, отколкото да съм четвърт демон! — Линк спря да крачи. — Чу ли това?

— Кое?

Той отиде до отворения прозорец и се наведе през него.

— Сериозно?

Последваха няколко силни удара и тропот отвън и после Линк повдигна Ридли и я вкара през прозореца в стаята. Извърнах очи, защото бельото й се показа, докато се прекатурваше. Не беше най-елегантното влизане, което бяхме виждали.

Очевидно Ридли се беше опитала да изглежда отново като Сирена, независимо дали беше такава или не. Тя придърпа късата си пола надолу и тръсна коса.

— Нека да изясним всичко още сега. Тук се вихри купон, а се предполага аз да си стоя в килията с онова тъпо куче?

Лена въздъхна.

— Искаш да кажеш, в спалнята ми.

— Все тая. Не искам вие тримцата да се мотаете заедно и да говорите за мен зад гърба ми. И без това си имам достатъчно проблеми. Чичо Макон и майка ми решиха, че трябва да тръгна на училище, след като очевидно вече не представлявам опасност за никого — всеки момент щеше да избухне в плач Ридли.

— Но ти наистина не си опасна — издърпа Линк стола от бюрото ми за нея.

— Мога да бъда — бутна стола тя и се тръсна на леглото ми. — Ще видиш. — Линк се ухили. Явно се надяваше точно на това. — Те не могат да ме принудят да се върна в тази дупка, която наричате „училище“.

— Изобщо не говорехме за теб, Ридли — приседна Лена на леглото до нея.

Линк отново започна да обикаля стаята.

— Говорехме за мен.

— Че какво има да си говорите за теб?

Той извърна глава, но Ридли явно беше забелязала нещо, защото стана и за секунда пресече стаята. Хвана лицето му с двете си ръце.

— Погледни ме.

— Защо?

Тя се втренчи в него като Сибила.

— Погледни ме.

Линк се обърна и бледата му погна кожа улови слабата светлина, която луната хвърляше в стаята. Беше достатъчно, за да се видят ясно следите от ухапването.

Ридли продължаваше да държи лицето му, но ръцете й трепереха.

Линк хвана китките й.

— Рид…

— Той ли го направи?

Очите й се присвиха. Въпреки че сега бяха сини, а не златни, и тя не можеше да убеди никого да скочи от някоя скала, изглеждаше така, сякаш щеше лично да метне виновника оттам. Беше ми съвсем лесно да си представя как е защитавала Лена в училище, когато са били малки.