Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Единственият човек, с когото се сбогувах, беше друг барабанист, тъй като се отбих при него преди да тръгна, за да му оставя моя комплект барабани. Знаех, че добре ще се грижи за тях.
След това отидох до хангара, приготвих самолета, издигнах се и хванах подходящо въздушно течение. Смятах, че това е един елегантен начин за пътуване.
Не знам дали някога си летял през Сенките, но… Не си ли? Ами, насочих се първо към открито море, докато сушата се превърна само в мъглява ивичка на север. После накарах водата под мен да стане кобалтова, тя се набразди и по повърхността й се загониха вълни с блестящи гребени. Вятърът се промени. Аз обърнах самолета. Втурнах се след вълните към брега сред притъмняващото небе. Когато се върнах при устието на реката, Тексорами беше изчезнал, заменен от километри тресавища. Понесох се по теченията навътре към сушата, като прелитах над нови и нови извивки на реката. Кейовете, мостовете и транспорта бяха изчезнали. Дърветата се издигаха нависоко.
На запад се трупаха облаци — розови, перлени, жълти. Слънцето преминаваше от оранжево в червено до жълто. Клатиш глава? Слънцето беше цената за градовете, разбираш ли? Когато бързам така, обезлюдявам всичко, движа се по пътя на стихиите. При подобна височина изкуствените творения ме разсейват. Сенките и структурите са най-важни за мен. Това имах предвид като ти казах, че летенето е доста различно.
И така, носех се на запад, докато дърветата отстъпиха място на ниска зеленина, която бързо избледня, разпръсна се, накъса се на кафяви, оранжеви и жълти петна. Светлината взе да примигва, стана зацапана. Цената за тези промени беше буря. Надбягвах се с нея колкото можах, докато около мен забляскаха светкавици и се уплаших да не би поривите на вятъра да му дойдат много на малкия самолет. Тогава бързо намалих скоростта и в резултат зеленото под мен се увеличи. Все пак се измъкнах от бурята, с ярко и стабилно жълто слънце зад гърба. След известно време отново успях да си върна пустинята, гола и вълниста.
После слънцето се сви и пред лика му се проточиха облачни ивици, които малко по малко започнаха да го скриват. Прекият път ме отведе на голямо разстояние от Амбър. Отдавна не се бях отдалечавал толкова.
Слънцето се скри, но светлината остана, все още ярка, ала някак призрачна, безпосочна. Тя мамеше очите ми, изкривяваше перспективата. Слязох по-ниско, стесних полезрението си. Скоро пред погледа ми изникнаха големи скали и аз усилено започнах да се стремя към формите, които си спомнях. Постепенно, те се появиха.
При тези обстоятелства беше по-лесно да постигна странния, плуващ ефект, но създаването му бе физически объркващо. Стана ми още по-трудно да преценявам как да управлявам самолета. Оказах се по-ниско, отколкото бях смятал, че съм и едва не се сблъсках с една от скалите. Най-после, обаче, около мен се заиздига пушек и затанцуваха пламъци, точно както си ги спомнях — без да образуват някаква определена форма, просто изскачаха тук и там от пукнатини, дупки, входове на пещери. Цветовете съвсем полудяха, също като в набързо видяната картина. Тогава започна и действителното движение на скалите — те плуваха, носеха се безцелно като кораби без кормило сред местност, от която изтръгваха дъги.
Въздушните течения вече бяха обезумели. Едно след друго изригваха като фонтани. Борех се с всички сили с тях, но знаех, че при тези условия няма да издържа дълго на тази височина. Издигнах се доста нагоре, като за известно време забравих всичко друго, докато се опитвах да стабилизирам самолета. Когато отново погледнах надолу, видях нещо наподобяващо свободна регата на черни айсберги. Скалите препускаха наоколо, блъскаха се, отдалечаваха се, пак се срещаха, въртяха се, завиваха из откритото пространство, задминаваха се една друга. После някакво течение ме пое, тласна ме надолу, изхвърли ме нагоре… и една от подпорите на двойното крило се счупи. За последен път разместих сенките и пак погледнах. Кулата се бе появила в далечината, а в основата й блестеше нещо по-ярко от лед или алуминий.
Последният тласък бе довел до това. Осъзнах го точно когато почувствах, че ветровете започват да играят съвсем мръсно. После няколко въжета се скъсаха и полетях надолу — като че ли се спусках по водопад. Успях да вдигна носа на самолета и той устремно се понесе над самата земя. Погледнах накъде сме се насочили и скочих в последния възможен момент. Горкият ми самолет стана на пух и прах при сблъсъка си с един от онези странстващи монолити. Тази гледка ме разстрои повече от драскотините, натъртванията и цицините, с които се сдобих.