Драконите на изгубената звезда [bg]

Пазачите пред палатката на водачката го разпознаха — нямаше как да сбъркат огромния силует на единствения минотавър сред тях, — отдадоха чест и го загледаха очаквателно.

В палатката й цареше тъмнина. Не беше изненадващо, като се вземе предвид, че почти се разсъмваше. Не му се искаше да я буди, понеже през отминалия ден беше станала преди изгрев и си бе легнала малко след полунощ. Поколеба се. В крайна сметка, едва ли можеше да направи нещо повече от него. Все пак чувстваше, че се налага да влезе.

Той отметна платнището на входа и пристъпи вътре.

— Какво има, Галдар? — разнесе се гласът й.

Никога не можеше да бъде сигурен дали е била будна, преди той да влезе, или се е събудила, защото е чула стъпките му. Неизменно обаче, Мина го посрещаше без ни най-малката следа от сънливост по лицето.

— Затворничката е избягала. Жената-рицар. Не успяхме да открием и човека, който твърдеше, че я е заловил. Предполагаме, че двамата са действали заедно.

Мина спеше с дрехите — вълнен, плътно прилепнал панталон и туника. Бронята и утринната й звезда лежаха на пода до леглото. Лицето й беше бледо и бяло, студено и още по-ужасно от почти пълната луна навън.

Тя не прояви каквато и да е изненада.

— Знаеше ли за това, Мина? Някой преди мен ли е идвал, за да ти каже? — намръщи се минотавърът. — Дадох изрични заповеди никой да не те безпокои.

— И все пак сега ме безпокоиш ти, Галдар — усмихна се тя.

— Само защото всичките ни усилия да открием соламнийката и онзи предател останаха напразни.

— Вече са се върнали в Солантъс — каза Мина. В мрака очите й изглеждаха безцветни. Минотавърът не успяваше да открие отражението си в кехлибара. — Посрещнали са ги като герои.

— Как можеш да приемаш всичко това с такова спокойствие, Мина? — поиска да узнае той. — Бяха в лагера ни. Преброили са ни. Сигурно са наясно, че сме съвсем малко.

— Могат да го разберат и от стените на града, Галдар.

— Но не с такава сигурност — възрази минотавърът. Още от самото начало се бе възпротивил на този налудничав план. — Направихме всичко възможно да ги заблудим. Издигнахме празни палатки, накарах хората да се разхождат наоколо, за да не могат да ги преброят. Сега всичките ни усилия ще останат напразни.

Мина се надигна на лакът.

— Спомняш ли си, че искаше да отровим водата им, Галдар?

— Да — отвърна намусено той.

— И се наложи да се намеся, защото тогава градът щеше да бъде напълно безполезен за нас.

Минотавърът изсумтя. Поне според него градът така или иначе беше безполезен за тях и щеше да си остане такъв и занапред.

— Липсва ти вяра, Галдар — каза тъжно тя.