Драконите на изгубената звезда [bg]

— Не мога да ти дам отговор — обади се капитан Самювал, въпреки че младият войн не го беше питал нищо. Стрелецът се доближи, за да поговорят. — Вярно ли е онова, което каза Мина за Медан? Предател ли е станал?

— Аз не… не зная. — Джерард усети, че гласът му изневерява. Беше се уморил да лъже, а и бездруго вече не виждаше смисъл. Битката за Квалиност щеше да се състои призори на следващия ден. Стига да й вярваше, а той й вярваше, макар да не знаеше как или защо се е получило така. Поклати отпаднало глава. — Предполагам, че няма голямо значение. Вече не.

— Ще се радваме, ако се присъединиш към редиците ни — предложи капитанът. — Ела, ще ти покажа къде да отведеш пленницата. Човекът, който се занимава с разпитите, все още се устройва, но от утре ще започне работа. Още един меч ще ни бъде от полза. — Той се загледа към града и почернелите му от войници стени. — С колко ли защитници разполагат, как мислиш?

— Навярно много — подчерта Джерард.

— Да, вероятно си прав — Самювал потърка наболата си брада. — Обзалагам се, че тя знае, а? — подхвърли пръст към Одила, която ходеше замаяно и като че нито забелязваше накъде отива, нито се интересуваше.

— Не съм сигурен какво знае или не знае — отвърна начумерено младият войн. — На мен не каза нищо и се съмнявам, че ще проговори даже пред вашия мъчител. Упорита е, поне това трябва да й се признае. Къде да я отведа? С радост ще се отърва от присъствието й.

Капитанът го отведе до една палатка, в близост до която ковачът и чираците му подреждаха инструментите си. Отбиха се при тях, за да вземат окови за краката и китките й, след което Самювал помогна на Джерард да й ги сложат. Той подаде ключа на младия войн.

— Твоя пленница е — каза.

Джерард му благодари и напъха ключа в ботуша си.

В палатката нямаше легло, но капитанът донесе на Одила храна и вода. Тя отказа да се храни, ала успя да пийне малко вода и дори поблагодари с неохота за вниманието.

После легна на пода и се втренчи в платнището над главата си с широко отворени очи.

Джерард я остави, излезе навън и се запита какво да прави оттук нататък. Реши, че ще стори най-добре, ако сам хапне поне малко. Не беше съзнавал колко е гладен, додето не видя хляба и сушеното месо в ръцете на Самювал.

— Аз ще взема храната — каза той. — След като тя не я иска.

Капитанът му я подаде.

— Все още не са издигнали походната кухня. Но там, от където го взех, има предостатъчно. Аз също се канех да се подкрепя. Ако искаш, ела с мен.

— Не — отвърна Джерард. — Благодаря, но предпочитам да я наглеждам.

— Няма къде да отиде — каза развеселено Самювал.