Сейлъмс Лот
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сейлъмс Лот». Краткое содержание книги:
Писателят Бен Миърс е от малцината, които се връщат в градчето. Защо? За да забрави мъката, да се отърси от сянката на миналото и някак си да продължи да живее. Само че вместо забрава там го чака неописуем ужас.
В Сейлъмс Лот се е заселил непознат — въплъщение на зло, унищожаващо не само онези, с които той има досег, но и скъпите им хора.
Безметежното съществуване на местните жители остава в миналото. Разгаря се битка, в която залогът е нещо по-важно от живота. Мнозина ще загинат. докато дойде краят на неописуемия кошмар. И все пак, наистина ли е дошъл?
— Не се тревожи — каза Бен. — Ще го съборим. Хващай здраво.
Марк се приведе и опря рамо в дървото. Очите блестяха свирепо сред сияещото му лице.
— Готов съм.
Натиснаха с все сила, уелският бюфет се прекатури и двамата чуха как вътре са раздроби сватбеният сервиз на Ева Милър с трясък на натрошени кости.
— Знаех си! — победоносно викна Марк.
На мястото на уелския бюфет, в стената се разкри малка вратичка, стигаща едва до гърдите на Бен. Беше заключена с новичък катинар. Бен замахна два пъти с чука и разбра, че катинарът няма да се поддаде.
— Исусе Христе — тихо промърмори той.
В гърлото му се надигаше горчиво разочарование. Да се провали така, в самия край, заради някакъв си евтин катинар…
Не. Ако трябваше, щеше да прегризе вратата със зъби.
Завъртя фенерчето и лъчът освети таблото за инструменти вдясно от стълбата. На два от стоманените щифтове бе закачена брадва с гумен калъф върху острието.
Изтича нататък, грабна брадвата от таблото и смъкна калъфа. Извади едното шишенце от джоба си и го изтърва. Светената вода се разля по пода, излъчвайки меко сияние. Той взе ново шишенце, махна капачката и поръси острието на брадвата. Стоманата заблещука с феерична свръхестествена светлина. А когато пое в ръце дървената дръжка, хватката му се стори невероятно добра, невероятно правилна. Сякаш някаква невидима мощ бе споила пръстите му точно в тази хватка. Постоя, загледан в сияещото острие и нещо неосъзнато го накара да притисне стоманата към челото си. Обзе го твърда самоувереност, чувство за непреодолима праведност, за белота. За пръв път от седмици насам се изтръгваше от усещането, че броди слепешком сред мъгли от вяра и неверие, водейки борба с враг, чието безплътно тяло не оказва съпротива на ударите.
Силата тръпнеше из ръцете му като електрическо напрежение.
Острието сияеше все по-ярко.
— Направи го! — умоляваше Марк. — Бързо! Моля те!
Бен Миърс се разкрачи, отметна брадвата назад и я стовари с широк искрящ замах, който остави светещ отпечатък в дъното на очите му. Острието се впи в дървото с прокобен тътен и потъна до дръжката. Разхвърчаха се трески.
Издърпа го, слушайки как дървото пищи около стоманата. Замахна пак… и пак… и пак. Усещаше как мускулите в ръцете и гърба му се свиват и отпускат, движат се с непозната до днес увереност и умело насочена ярост. При всеки удар треските хвърчаха като картеч. На петия път острието срещна отвъдната пустота и той се зае да разширява отвора с налудничава бързина.
Марк го гледаше изумен. Студеният син пламък бе пропълзял по дръжката на брадвата, после по ръцете и Бен сякаш се движеше сред огнена колона. Беше привел глава настрани, мускулите по шията му се изпъваха от напрежение, едното му око гледаше втренчено, другото бе плътно затворено. На гърба ризата му се бе разцепила между изхвръкналите плешки и под кожата се гърчеха яките въжета на мускулите. Този човек бе обладан от неистова, свръхестествена сила и Марк неволно разбра, че силата няма нищо общо с християнството; доброто в нея бе по-първично, не тъй изтънчено. То бе като оголени буци руда, извергната от земните недра. В него нямаше нищо оформено и довършено. То бе Сила; то бе Мощ; то бе онова, що движи огромните колела на вселената.
Вратата на картофохранилището в мазето на Ева Милър не можеше да устои пред него. Брадвата летеше с неуловима за окото бързина; превръщаше се във вълна, в падаща дъга, в мълния от вдигнатите ръце на Бен до разбитото дърво на последната врата.
Той нанесе сетния удар и захвърли брадвата. Вдигна ръце пред очите си. Пламтяха.
Протегна ги към Марк и момчето отскочи.
— Обичам те — каза Бен.
Пръстите им се сплетоха.
49.
Картофохранилището беше тясно като килия. Вътре нямаше нищо освен няколко бутилки, два-три празни сандъка, прашен кош със стари прорасли картофи… и телата. В дъното ковчегът на Барлоу беше подпрян прав до стената като египетски саркофаг и обковът му хладно проблесваше в заревото, което двамата носеха по себе си като огъня на свети Елм.
Пред ковчега лежаха като железопътни траверси телата на хора, с които Бен бе живял и делил залъка: Ева Милър и Крейг Невестулката един до друг; Мейб Мъликан от крайната стая на втория етаж; Джон Сноу, който живееше от благотворителни помощи и когато го мъчеше артритът, едва слизаше за закуска; Вини Ъпшоу; Гроувър Върил.
Прекрачиха през телата и спряха до ковчега. Бен сведе очи към часовника си; беше 6:40.
— Ще го изнесем оттук — каза той. — При Джими.
— Сигурно тежи цял тон — промърмори Марк.
— Ще се справим.
Почти разколебан, Бен посегна и сграбчи горния десен ъгъл на ковчега. Обковът лъщеше като безжизнено око. Дървото бе хлъзгаво и противно на допир, като изгладен от вековете камък. В него сякаш нямаше нито пори, нито каквито и да било микроскопични вдлъбнатини, в които да се вкопчат пръстите. И все пак ковчегът се люшна покорно. Стигаше да го дръпне с една ръка.