Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Закрити с покривалата за плуване, за да скрият очертанията им, танковете бяха натоварени на тракторни ремаркета, откарани до близкия моторен парк на механизирания батальон и поставени в големи палатки, където щяха да останат, докато потрябват — въпреки че екипажите обикаляха с тях моторния парк две нощи седмично, за да поддържат уплътненията им смазани за предотвратяване на течове.
За да се запознаят с местната среда, екипажите на танковете придружаваха механизирания батальон на ежедневните му учения „Пясъчна бълха“, което им позволи да видят с очите си мишените, които трябваше да ударят — макар да нямаха представа, че вършат именно това.
Самолетът С–5 с шестте апачи кацна в „Хауърд“ в полунощ на следващата нощ. Те бяха разтоварени и откарани в хангар номер едно за сглобяване. Останаха там през деня, но екипажите излетяха с тях през нощта — да се запознаят с условията за летене в Панама и местните да свикнат със звука на апачите.
На командирската конференция всеки от командирите докладва на Стайнър подробностите по плана си. Всичко това беше, общо взето, задоволително, но Стайнър все още не бе доволен от нивото на уменията на екипажите да извършват въздушни нападения като подразделение с размерите на батальон през нощта. Започна интензивна програма за обучение за коригиране на този недостатък.
Бомбена заплаха
На 18-ти ноември до генерал Търман стигна информация, че наркокартелът „Меделин“ планира атаки срещу американци в Панама като отмъщение за американската помощ в борбата с наркотиците в Колумбия. Източникът на сведенията твърдеше, че три коли бомби вече стоят в един склад в Панама Сити, готови да бъдат придвижени и задействани срещу американски мишени, а терористичен екип от трима души с опит в изработването на фалшиви документи и получаването на достъп до инсталации на Съединените щати вече се намира в Панама. Източникът, осигурил тази информация, бе подложен на детектора на лъжата и издържа теста.
— Нямаме друг избор — заяви Търман на Стайнър. — Ще трябва да се отнесем сериозно към тази заплаха. Това означава да се изправиш, приятелю — което означаваше, че той активира незабавно Обединените военни сили юг за изпълнение на бойната им мисия. — Ще обявя най-високото ниво бойна тревога за всички инсталации и войски. Ти си командирът. Започвай да действаш веднага.
— Да, сър — отговори Стайнър.
Когато Търман съобщи на Пауъл за стореното, той малко се изненада; само министърът на отбраната имаше право да активира която и да било Обединена военна сила. Но секретарят Чейни, припомняйки си атентата в Бейрут срещу морските пехотинци, не оспори заповедта на Търман.
Стайнър изпрати командирите си обратно в подразделенията им в Съединените щати, за да започнат учения, но той и щабът му останаха в Панама да надзирават засилената сигурност.
Карл Стайнър продължава разказа си:
— Всички инсталации на Съединените щати бяха „затворени“ зони с въоръжени часови, нищо не се допускаше вътре без щателна проверка и сигурно удостоверяване на самоличността, а САУТКОМ изпрати със самолет от Щатите кучета, обучени да откриват експлозиви — оказа се, че те са недостатъчни за нуждите на целия военен персонал. Започнаха да настояват за още.
— Напротив — възпротивих се аз, — не ви трябва обучено куче, а „възпиращи“ кучета в допълнение към тези, с които вече разполагате. Така че си потърсете тук още обикновени кучета.
Те го направиха и това беше страхотна гледка. Докато обучените кучета пълзяха под колите, възпиращите кучета най-често препикаваха капаците на колелата им.
Всичките ни мерки за сигурност бързо доведоха до пълно спиране на трафика. Колите, пътуващи към инсталациите, понякога образуваха дълга километър и половина колона.
Междувременно нашите хора откриха склада, в който се предполагаше че държат колите бомби, и аз отидох при генерал Търман, за да разбера дали можеше да осигури хора на ФБР или Агенцията за борба с наркотиците в Панама за проверка на склада; но се оказа, че те нямат там легално право на това. Нито пък беше технически легално да използваме военен персонал на Съединените щати, тъй като нямаше заповед на министъра на отбраната за военна операция в Панама.
Трябваше да влезем по някакъв начин в този склад, който се пазеше денонощно от въоръжена охрана. Казах на Търман, че ще бъде безотговорно да оставим една от тези бомби да избухне и че ще се погрижа това да не стане. Охраната се съгласи да сътрудничи и доброволно отключи вратата. Вътре нямаше коли бомби, нито някакви доказателства, че някога е имало.