Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Проблемът на Бък Кернан с парашутистите в Рио Хато бе по-труден. Трябваше да попречат на ПОС да убият рейнджърите, когато са най-уязвими — спускащи се с парашути, — но същевременно се налагаше да направят всичко възможно за избягване на жертви от страна на ПОС.
Когато отговорът хрумна на Стайнър, той беше логичен: не е необходимо да убиваме ПОС в техните казарми. Просто трябва да ги поставим в състояние на невъзможност да се сражават. Трябваше да се открие начин те да бъдат достатъчно дълго изумени — пет минути щяха да стигнат, — за да успеят самолетите С–130 да преминат невредими през зоната за приземяване. Щом рейнджърите стъпеха на земята, те щяха да се справят с останалото.
Близко бомбардиране48 — целящо шок и ужас — беше решението. Оставаше въпросът с какви самолети.
Отначало той помисли за самолетите F–111 с техните стандартни 340-килограмови бомби; след това повика командира на военновъздушните си сили Пийт Кемп, за да научи мнението му. Обясни му, че иска да причини петминутен шок и объркване с пускането на бомби може би на 150 до 200 метра от казармите на 4-та и 6-та рота на ПОС.
— Чудя се дали да не използваме F–111 — сподели Стайнър с Кемп.
— Съществува много по-точна система — отговори Кемп. — Самолетите F–117. И те могат да носят по-тежки бомби — деветстотинкилограмови.
— Но F–117 са „черни“ — възрази Стайнър, — секретни.
— Предполагам, че ще можем да ги използваме за важна операция като нашата — заяви Кемп. — Знаеш ли какво? Следващия път, когато отидеш в Панама, ще изпратя един командир на F–117 с информация за бомбите и ти сам ще решиш.
Не след дълго Стайнър прегледа информацията с командира на самолета и наистина не можеше да става и дума за сравнение. Самолетите F–117 бяха в състояние да хвърлят деветстотинкилограмовите бомби точно на желаното място. С F–111 съществуваше голяма вероятност за грешка. И когато му дойде времето, министърът на отбраната одобри пускането на две бомби от един самолет F–117 в Рио Хато в подкрепа на рейнджърите.
Към края на октомври генерал Карл Вуоно, началник-щаб на сухопътните сили, помоли Стайнър и Лък да дойдат във Вашингтон, за да го информират за последните новини в подготовката и преди всичко да се увери, че те получават необходимата им поддръжка.
— Това е най-сложното нещо, което някога съм виждал — обяви той, когато чу подробностите. — Повече от триста самолети и хеликоптери в малък район, атакуващи двайсет и седем мишени през нощта. Гледайте да репетирате колкото е възможно повече.
— Няма да бъде толкова объркано, колкото изглежда — обясни Стайнър. — Вече сме направили доста подробно планиране на полетите. Всички пилоти са опитни и снабдени с очила за нощно виждане, а самолетите АС–130 могат да осветяват основните мишени с инфрачервените си фарове; нощта ще изглежда като ден. Тя ще бъде наша. Подразделенията ни могат да се справят с това. Обучили сме ги за тази цел.
Вуоно одобри чутото и обеща подкрепата си.
Планирането продължи до 30-ти октомври 1989 г., когато генерал Търман подписа заповедта за СИНЯ ПРИМАМКА, превръщайки операцията в официална. Но планирането не спря дотук. Плановиците на Стайнър завършиха плана на корпуса след няколко дни и на 4-ти ноември той го подписа като готов за изпълнение. Плановиците на Гари Лък завършиха своя план в същия ден.
На 3-ти ноември Търман, Стайнър и Лък информираха за СИНЯ ПРИМАМКА СНЩ в Пентагона в една стая, наречена „Танкът“. Въпреки че началник-щабовете, общо взето, подкрепяха операцията като Вуоно, те не бяха доволни от сложността на плана. Но уверения за способностите и подготовката на силите ги убедиха и накрая те го одобриха.
Танковете „Шеридан“ и хеликоптерите „Апачи“ бяха подготвени за разгръщане в нощите на 15-ти и 16-ти ноември. През първата нощ танковете „Шеридан“ щяха да бъдат превозени със самолет С–5, а апачите на следващата нощ с друг С–5.
Стайнър използва транспорта за организирането на друга конференция на командирите в Панама. На превозващия шериданите С–5 го придружаваха полковниците Нийдам (командир на операциите) и Уолтърс (командир на разузнаването); полковник Бил Мейсън, свързочен офицер на корпуса, и майор Хънтуун, един от главните плановици. След три дни във Форт Клейтън към тях се присъединиха командирите и щабните офицери на основните подразделения.
Четирите танка „Шеридан“ и техните екипажи пристигнаха във военновъздушната база „Хауърд“ около полунощ. Заради оперативната сигурност екипажите бяха откъснали нашивките си от 82-ра въздушнопреносима дивизия и ги бяха заменили с нашивки от 5-та механизирана дивизия.
48
Бомбардиране, което се стреми почти да не пропуска цел. — Бел.авт.