Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
След закуската попита един монах къде би могла да измие лицето си. Изглеждаше стъписан: явно такъв въпрос не беше обичаен. Монасите обаче тачеха чистотата и той й показа една открита вада, по която през манастирския двор течеше чиста студена вода. Но я предупреди да не се мие „неприлично“, както се изрази, за да не би някой от братята случайно да я види и с това да опетни душата си. Монасите вършеха много добрини, но поведението им можеше да е дразнещо понякога.
След като двамата с Ричард измиха прахта от пътя от лицата си, напуснаха приората и тръгнаха нагоре по Високата улича към замъка, който се издигаше от едната страна на Западната порта. С ранното си идване Алиена се надяваше да се сприятели или да очарова човека, който отговаря за пускането на молителите и да не я забравят в тълпата от важни хора, които щяха да дойдат по-късно. Но атмосферата между стените на замъка се оказа още по-тиха, отколкото се беше надявала. Толкова дълго ли беше стоял крал Стивън тук, че малко хора да искат да го видят? Не беше сигурна кога можеше да е дошъл. Кралят обикновено беше в Уинчестър по време на Велики пости, според нея. Но не знаеше кога бяха започнали Велики пости, защото бе загубила представа за датите, докато живееха без свещеник в замъка с Ричард и Матю.
В подножието на стълбището на цитаделата стоеше плещест страж със сива брада. Алиена понечи да мине покрай него, както бе направила, когато бе дошла тук с баща си, но пазачът сниши копието си на пътя й. Тя го изгледа властно.
— Да?
— И къде си мислиш, че отиваш, момичето ми? — рече стражът.
Алиена осъзна обезсърчена, че е от тези, които обичат да пазят, защото това им даваше възможност да пречат на хората да отидат където искат.
— Тук сме с молба до краля — отвърна тя хладно. — Сега ни пусни да минем.
— Теб ли? — усмихна се стражът презрително. — Дето носиш дървени обуща, от които жена ми щеше да се срамува? Разкарайте се.
— Отдръпни се от пътя ми, пазачо. Всеки гражданин има правото да се обърне с молба към краля.
— Но по-бедните обикновено не са толкова глупави да се опитват да упражнят това право…
— Не сме от по-бедните! — избухна Алиена. — Аз съм дъщерята на графа на Шайринг, а брат ми е неговият син, тъй че ни пусни, за да не те хвърлят да гниеш в тъмница.
Пазачът вече не изглеждаше толкова важен, но каза самодоволно:
— Не можете да поднесете молбата си пред краля, защото не е тук. Той е в Уестминстър, както би трябвало да знаете, ако сте тези, които казвате, че сте.
Алиена се стъписа.
— Но защо е отишъл в Уестминстър? Трябва да е тук за Великден!
Стражът разбра, че все пак не беше уличница.
— Великденският двор е в Уестминстър. Изглежда няма да прави всичко точно като стария крал, а и длъжен ли е?
Беше прав, разбира се. Но идеята, че един нов крал ще следва различна програма, така и не беше й хрумвала. Беше твърде млада, за да помни времето, когато Хенри е бил млад крал. Обзе я отчаяние. Беше смятала, че знае какво прави и бе сгрешила. Чувстваше се на ръба на поражението.
Тръсна глава, за да се отърве от усещането за обреченост. Беше временно отстъпление, но не и поражение. Да се моли на краля не беше единственият начин да се погрижи за брат си и за себе си. Беше дошла в Уинчестър с две цели и втората бе да разбере какво е станало с баща й. Той щеше да знае какво трябваше да направи по-натам.
— Кой е тук тогава? — попита тя пазача. — Трябва да има някакви кралски служители. Искам просто да видя баща си.
— Има един писар и стюард горе — отвърна стражът. — Не каза ли, че графът на Шайринг е баща ти?
— Да. — Сърцето й подскочи. — Знаеш ли нещо за него?
— Знам къде е.
— Къде?
— В затвора тук, в замъка.
Толкова близо!
— Къде е затворът?
Пазачът посочи с палец над рамото си.
— Надолу, покрай параклиса, срещу главната порта. — Това, че бе успял да ги задържи извън цитаделата задоволи злобата му и той стана по-услужлив. — Най-добре ще е да се видите с тъмничаря. Казва се Одо и има дълбоки джобове.