Устоите на Земята (Част първа)

На Алиена й липсваше топлината на коня под нея. Ръцете и ходилата й бяха простинали болезнено, въпреки че тялото й се беше стоплило от уморителното вървене. Времето през цялата сутрин си остана студено, после към пладне малко се стопли. Междувременно беше огладняла. Спомни си как едва предния ден се бе почувствала, че й е все едно дали изобщо ще се стопли или нахрани отново. Но не искаше да мисли за това.

Щом чуеха коне или видеха хора в далечината, притичваха към дърветата и се криеха, докато пътниците подминат. През селата минаваха бързо, без да заговарят никого. Ричард искаше да изпроси храна, но Алиена не му позволяваше.

Към средата на следобеда бяха на няколко мили от крайната си цел и никой не беше ги притеснил. Алиена вече си мислеше, че не е толкова трудно да избегнат неприятностите. После, на една особено пуста ивица на пътя, от храстите изведнъж излезе някакъв човек и застана пред тях.

Нямаха време да се скрият.

— Не спирай — каза Алиена на Ричард, но мъжът се премести да прегради пътя им и все пак им се наложи да спрат. Тя се озърна назад с мисълта да побегнат, но от гората бе изникнал друг мъж и беше застанал на десет-петнайсет крачки зад тях, преграждайки пътя им за бягство.

— Я да видим какво имаме тук — заговори на висок глас мъжът отпред. Беше дебел, със зачервено лице, с голям издут корем и мръсна, зацапана брада. Държеше в ръце тежък кривак. Почти сигурно беше разбойник. По лицето му личеше, че е от хората, готови на всякакво насилие и сърцето на Алиена се изпълни със страх.

— Оставете ни на мира — замоли се тя. — Нямаме нищо за крадене.

— Не съм толкова сигурен. — Мъжът пристъпи към Ричард. — Това май е добър меч, ще струва няколко шилинга.

— Той си е мой! — отвърна възмутено момчето, но прозвуча просто като уплашено дете.

„Никакъв смисъл няма“, помисли Алиена. „Безпомощни сме. Аз съм жена, а той е само момче. Хората могат да правят каквото си искат с нас“.

Със смайваща пъргавина дебелият мъж вдигна кривака си и замахна по Ричард. Той се опита да го избегне. Ударът беше нацелен в главата му, но го порази в рамото. Дебелакът беше силен и брат й се смъкна на земята.

Изведнъж Алиена подивя. Бяха се отнесли несправедливо с нея, бяха я насилили жестоко и я бяха ограбили; бе премръзнала, гладна и трудно можеше да се владее. Малкият й брат беше пребит почти до смърт само преди два дни и сега гледката как някой го удря с кривак я влуди. Изгуби всякакво чувство за благоразумие и предпазливост. Без да помисли дори, издърпа камата от ръкава си, хвърли се към дебелия разбойник и заби ножа в големия му корем, като крещеше:

— Остави го намира, псе!

Изненада го напълно. Наметалото му се беше разтворило, докато удряше Ричард и ръцете му все още бяха заети с кривака. Беше съвсем неподготвен: несъмнено си бе помислил, че няма опасност да го нападне момичето, което изглеждаше невъоръжено. Върхът на ножа мина през вълната на туниката му и лена на долната му риза и се спря в дебелата кожа на корема му. Алиена изпита мигновено отвращение и пълен ужас при мисълта как разкъсва човешка кожа и пронизва плътта на жив човек. Но страхът й даде сили и тя заби острието през кожата, и го навря в меките органи на корема му. След това се ужаси, че можеше и да не го убие, че той би могъл да остане жив и да си отмъсти. Затова продължи да натиска, докато дългият нож го прониза чак до дръжката и не можеше да влезе повече.