Кралицата на Юга
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651795
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кралицата на Юга». Краткое содержание книги:
— Подготвяме ли нещо? — попита Тео тихо, с разсеян вид, между две глътки от виното на кмета.
— За момента нищо. Рутинни работи.
По време на десерта той предложи да отидат в къщата на улица „Анча“ или в някой добър хотел на Миля де Оро и да прекарат там остатъка от нощта. Една бутилка, малко иберийска шунка, подхвърли той. Без да бързаме. Но Тереса отказа с поклащане на глава. Уморена съм, каза тя, като разтягаше сричките. Днес нямам много желание.
— Така е почти от един месец — отбеляза Тео.
Усмихваше се, привлекателен и спокоен. Докосна нежно пръстите й. Тя остана загледана в собствената си неподвижна ръка върху покривката. Сякаш не беше нейна. С тази ръка, помисли си тя, стрелях в лицето на Гато Фиерос.
— Как са дъщерите ти?
Погледна я изненадан. Тереса никога не питаше за семейството му. Беше нещо като мълчалив договор със самата нея, който тя изпълняваше безпрекословно. Добре са, каза той след малко. Много добре. Чудесно, отвърна тя. Чудесно е, че са добре. Майка им — също, предполагам. И трите.
Тео остави десертната лъжичка в чинията и се наведе към масата, взрян в нея. Какво има, рече той. Кажи ми какво ти става днес. Тя се огледа наоколо, хората на масите, уличното движение по булеварда, огрян от залязващо в морето слънце. Нищо не ми става, отговори тя още по-тихо. Но те излъгах, каза после. Подготвя се нещо. Нещо, за което още не съм ти съобщила.
— Защо?
— Защото не винаги ти казвам всичко.
Погледна я обезпокоен. Безупречна искреност. Почти точните пет секунди, после изви очи към улицата. Когато я погледна отново, се усмихваше леко. Страхотен. Докосна пак ръката й, тя не я отдръпна.
— Важно ли е?
Хайде, давай, каза си Тереса. Това са нещата от живота и всеки тъче собствената си съдба. Почти винаги човек сам си нанася последния удар. За добро или лошо.
— Да — отговори тя. — Има един кораб на път. Казва се „Лус Анхелита“.
Беше се стъмнило. Щурците пееха в градината като полудели. Когато запалиха светлините, Тереса нареди да ги загасят. Сега седеше на стъпалата на входа, облегнала гръб на една от колоните. Гледаше звездите над гъстите черни корони на върбите. В краката си имаше бутилка текила с непокътната митническа пломба. Отзад, от стереоуредбата на малката масичка до шезлонгите се носеше мексиканска музика. Музика от Синалоа, която Поте Галвес й беше дал същата вечер. Здравейте, господарке, това е последното на „Лос Бронкос“ от Рейноса, изпратиха ми го от там, само кажете как ви се струва:
Малко по малко стрелецът обогатяваше колекцията си от наркопесни. Харесваха му най-грубите и жестоките. Ако не за друго, то поне успокояваше носталгията. Човек е оттам, откъдето е, и това си е. Колекцията му включваше всички изпълнители от северно Мексико, от Чалино — голяма работа, госпожо, — до Екстерминатора, „Нашествениците от Нови Леон“, „Аса от Планината“, Ел Морено, „Лос Бронкос“, „Лос Хураканес“ и останалите групи от Синалоа и на север от нея. Те бяха превърнали черната вестникарска хроника в музикален продукт, в песни, в които се пееше за трафик, мъртъвци, картечни откоси, товари с кока, самолети „Чесна“ и камионетки, за федерални агенти, военни, контрабандисти и погребения. Подобно на някогашните песни за Революцията, сега наркопесните бяха новият епос, съвременната легенда на едно Мексико, което си беше такова и не възнамеряваше да се променя, между другото и защото част от националната икономика зависеше от тази работа. Потаен, суров свят, оръжия, корупция и дрога. В него единственият закон, който не се нарушаваше, беше законът за търсенето и предлагането.
„Товарът, увиснал на една страна“, така се казваше песента. Също като моя, мислеше си Тереса. На обложката на компактдиска „Лос Бронкос“ от Рейноса си подаваха ръка и под сакото на единия, на кръста, стърчеше огромен автоматичен пистолет. Понякога тя гледаше Поте Галвес, докато слушаше тези песни, взираше се в изражението на стрелеца. Продължаваха понякога да изпиват заедно по една чаша. Как я караш, Пинто, дай по една текила. И двамата стояха смълчани, слушаха музика, мъжът — почтителен, спазващ дистанция, а Тереса — наблюдаваше как цъка с език и клати глава, как се вълнуваше и си спомняше по свой начин. Гуляеше мислено в „Дон Кихот“ и „Ла Байена“, из паметта му витаеха сцени от вертепите на Кулиакан. Навярно тъгуваше за приятеля си Гато Фиерос, който вече беше само кости, натъпкани в цимент, много далеч от своя край, никой не носеше цветя на гроба му, никой не пееше песни в памет на гадния кучи син. Гато, за когото Поте Галвес и Тереса не си размениха нито една думичка, никога.