Кръвно отмъщение
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #6
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Георгий Мокеевич Марков
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кръвно отмъщение». Краткое содержание книги:
Серьожа Семенихин се появи привечер, а ние го чакахме в кабинета ми, посръбвайки от служебното кафе. Дори Лариса се заинтересува от плана на комисията и седеше с нас. Серьожа си беше все така невъзмутим и дъвчеше дъвка.
— Примитивно — каза той. — Организират открит съдебен процес.
— Да не се надяват, че Бейби ще се появи направо в съда? — подсмихна се Лара.
— Не е зле — вмъкна Меркулов. — Ако се реши, няма да е трудно да го хванат.
— Приемам залози — провъзгласих аз. — Пет към едно, че Бейби няма да се появи там.
— Аз пък мисля, че ще се появи — възрази Лара. — Само че няма да успее да убие онези гадове.
— Вашата прогноза, господин началник? — попитах Меркулов.
— Не се занимавам с прогнози — каза той надменно. — Но съм убеден, че бандитите ще бъдат убити.
— Серьожа, а ти? — попитах дъвчещия си помощник.
Той сви рамене.
— Кой знае…
Операцията беше солидно подготвена, една трета от залата трябваше да бъде напълнена с агенти на комисията, в залата имаше шест телевизионни камери, а Чекалин и Тверитин бяха облечени с противокуршумни жилетки. Процесът беше показен и искаха да ги запазят за истинския съд.
За предстоящия съд се говореше в прокуратурата, в „Московски комсомолец“ се появи съобщение, с две думи, имаше информация. В петък сутринта всички тръгнахме към залата, където трябваше да се развие действието на спектакъла, и се вълнувахме, като че ли самите ние щяхме да бъдем изправени пред съда. Почти нямаше страничен народ, сега хората си ценяха времето и вече не си падаха по зяпането. Събраха се старци пенсионери, някакви жени с чанти, постоянните кибици на съдебните заседания, но имаше и младежи. Не претърсваха хората на входа, но всички трябваше да минат през металотърсача и тези, при които апаратът реагираше, ги извикваха настрана и им проверяваха наличния метал. Полковник Рогозин зае място недалеч от подсъдимата скамейка и към него непрекъснато се приближаваха хора, на които даваше нареждания.
С Костя се разположихме на балкона, откъдето всичко се виждаше прекрасно и там имаше повече представители на комисията, отколкото случайни посетители. Когато въведоха подсъдимите, долу имаше още много свободни места.
Нашите двама герои Чекалин и Тверитин не се чувстваха особено уверено и бяха напълно прави. Макар бронираните им жилетки да бяха надеждно замаскирани, те едва ли можеха да знаят, че Бейби има навика да стреля в главата. Чекалин нервно кършеше ръце, а Тверитин постоянно гледаше залата, като че ли очакваше някого. После всички станаха, появиха се тъй наречените съдии и всичко тръгна както си му е редът. Прочитането на материалите по делото, разпитът на свидетелите, суровата обвинителна реч на прокурора и пледоарията на защитата. Неволно си мислех кой ли им е писал текстовете. Процесът вървеше, а Бейби не се появяваше. Напрежението растеше и в един момент ми се прииска цялата тази комедия да свърши по-скоро. Погледнах Меркулов, той си пипаше върха на носа и сумтеше, което при него беше признак на съсредоточеност. Тогава се започна.
Отначало се чуха нечии викове от залата, после изведнъж избухна взрив и се вдигна облак гъст черен дим. Веднага настана паника, крясъци, блъсканица. Когато се чу вторият взрив, паниката придоби общ характер, дори съдиите изпонаскачаха от местата си. Един от заседателите сочеше някъде в залата, друг нерешително тъпчеше около вратата. Самият председателстващ съдия говореше нещо в устройството. Ние, седящите на балкона, също скочихме, защото вдигналият се дим скри залата под нас. Някой започна да кашля, друг кой знае защо молеше за помощ, а по-голямата част просто не знаеха какво да правят, защото бяха на служба. Някакъв началник хвърли поглед през вратата и нареди:
— Бързо да се отцепи зданието и никой да не се пуска!
Някаква жена до мен ридаеше и аз се опитвах да я успокоя, като й казвах, че никой не е пострадал от взрива. Оказах се абсолютно прав, взривовете бяха чисто отвличащи мероприятия. Когато димът се разсея и видяхме долу опустялата зала, единственото място, където все още разтревожено се суетяха хора, беше подсъдимата скамейка. Двамата с Меркулов, предчувствайки нещо лошо, се хвърлихме надолу и след като преминахме през няколкото кордона, накрая все пак влязохме в залата. Точно така — докато траеше паниката, нашите двама герои в бронирани жилетки бяха убити с изстрели в главата.
Наблизо Рогозин сухо, но много ядосано говореше нещо на пребледнелия Свишчов. Лекар с бяла престилка се озърташе объркано, сякаш очакваше, че някой се прицелва и в него. Повиках оказалия се наблизо в този момент Серьожа и казах: