Вещицата [bg]

— Всичко ще се нареди — каза тя и го погали по ръката. — Кой знае, може би след няколко дни ще получите още ценна информация.

— Да, така е — каза той и стана, след което кимна към децата. — Ще се справиш ли в това състояние?

На Ерика й се искаше да каже, че изобщо няма да се справи, но се въздържа. До голяма степен сама си беше виновна за махмурлука, така че трябваше да си сърба попарата. Но денят щеше да е дълъг и изпълнен с много телевизия и рушвети.

Патрик я целуна по бузата и потегли за работа. Ерика се вгледа в портрета до стената. Какво ли бе имала предвид? Колкото и да опитваше, нищо не й хрумваше. Главата й продължаваше да пулсира, а мъглата все още беше твърде гъста.

Патрик натисна бутона за запис на диктофона и прочете формалностите за деня, датата и присъстващите по време на разпита. После помълча малко, загледан в Петер. Мъжът пред него изглеждаше така, сякаш през последната седмица е остарял с десет години. Патрик бе обзет от съчувствие, но си напомни, че трябва да се държи професионално и делово. Беше толкова лесно да се подведеш от нещата, които искаш или не искаш да вярваш за другите. Беше допускал тази грешка преди и това го научи, че хората са безкрайно сложни и няма очевидни неща.

— Колко често използвате обора си? — попита той.

Петер присви очи.

— Какво… обора? Ами, всъщност изобщо не го използваме. Нямаме животни, освен котката. Не го ползваме дори като склад. Не обичаме да трупаме много вещи.

Той наблюдаваше внимателно Патрик.

— Кога за последно сте били вътре?

Петер се почеса по главата.

— Ами, докато търсихме Неа.

— А преди това?

— Не знам. Може би седмица по-рано. Тогава също ходих да я търся. Единствено тя влизаше там. Беше й уютно, обичаше да седи вътре и да си играе с котката, която по някаква причина наричаше черното коте.

Петер се засмя, но смехът му приседна.

— Защо питате за обора? — каза той, но не получи отговор от Патрик.

— Сигурен ли си, че за последно си бил в обора седмица преди тя да изчезне? Можеш ли да ми кажеш точен ден и час?

Петер поклати глава.

— Не, наистина нямам представа. Казах една седмица, но това е просто предположение.

— Ами Ева? Знаеш ли кога е последният път, когато е влизала в обора? С изключение на деня, когато сте търсили Неа.

Петер отново поклати глава.

— Не, нямам идея, питайте нея. Но и тя нямаше причина да ходи там. Не го използваме за нищо.

— Виждал ли си някого другиго в или около обора?

— Не, никога. Или, веднъж ми се стори, че видях някакво движение вътре, но отидох да погледна и отвътре изскочи котката, така че сигурно съм видял нея.

Той вдигна поглед към Патрик.

— Какво, да не мислите, че вътре е имало някого? Не разбирам накъде водят всички тези въпроси.

— Колко често ходеше Неа в обора? Знаете ли какво точно е правела там?