Вещицата [bg]

Знаеше, че трябва да спи. Но не обичаше да си ляга без Ерика. Беше някак тъжно да се свие в своята половина от леглото, докато нейната зее празна. От много години имаха ритуал, когато си лягаха. Освен ако не беше някоя от твърде редките им интимни вечери, те се целуваха за лека нощ и после се държаха за ръце под одеялото, докато заспят. Така че той предпочиташе да остане буден и да я изчака, макар да знаеше, че утре трябва да става рано. Така и така, ако отидеше да си легне, щеше само да се върти в леглото.

Наближаваше един часът, когато някой дръпна вратата. Чуха се ругатни и дрънчене на ключове. Патрик наостри уши. Възможно ли беше милата му съпруга да е попрекалила с питиетата? Не беше виждал Ерика пияна от сватбата им насам, но съдейки по очевидните й затруднения с външната врата, изглежда, това се бе случило отново. Остави чашата вино, мина през всекидневната, като едва не се препъна в картината, която Ерика беше купила от галерията, и продължи към антрето. Ерика все още не бе успяла да си отключи, а с ругатните, които се чуваха от другата страна на вратата, би се гордял всеки моряк. Той завъртя ключа и натисна дръжката. Ерика остана на място със своя ключ в ръка, взирайки се изненадано ту в него, ту в отворената врата. После грейна.

— Хееей! Скъпи!

Тя се хвърли на врата му и Патрик трябваше да се хване, за да не падне.

— По-тихо, децата спят — каза той през смях.

Ерика кимна сериозно и сложи пръст на устата си, мъчейки се да запази равновесие.

— Ще бъда тихааа… децата спяаат…

— Точно така, мъниците спят — каза той и подаде ръка на съпругата си.