Артър & Джордж [bg]

— Толкова ми беше мъчно за теб през онзи ден.

Джордж вдигна глава и вместо образа на двайсетгодишна девойка край разочароващите руини на уелски замък пред него изникна жена на средна възраст с прошарена коса, седнала зад масата с чайника. Тя забеляза още няколко прашинки върху калъфа и пак го избърса. Джордж продължаваше да гледа сестра си. Понякога не знаеше кой от двамата се грижи повече за другия.

— Беше щастлив ден — твърдо изрече той, мислено вкопчен в спомена, превърнат в твърда увереност от безкрайните повторения. — Хотел „Бел Вю“. Трамваят. Печеното пиле. Не отидохме да събираме камъчета. Пътуването с влака. Беше щастлив ден.

— През повечето време се преструвах.

Джордж не бе сигурен дали иска да разрушат спомена му.

— Нямах представа какво знаеш — каза той.

— Джордж, не бях дете. Може да съм била, когато всичко това започна, но не и тогава. Какво друго имах за вършене, освен да го обмислям? Не можеш да имаш тайни от двайсетгодишен човек, който рядко излиза навън. Ти само мълчеше, въобразяваше си и се надяваше да споделям тази твоя игра.

Джордж се върна мислено към днешната Мод и осъзна, че тази жена е присъствала в тогавашното момиче много по-силно, отколкото е предполагал. Но нямаше ни най-малко желание да усложнява нещата. Отдавна бе решил какво точно е станало; знаеше собствената си история. Би могъл да приеме някоя по-обща поправка като току-що предложената; но в никакъв случай не би желал вмъкване на нови подробности.

Мод усети това. И ако тогава той криеше от нея, тя също бе крила от него. Никога нямаше да му разкаже за онази сутрин, когато баща им я повика в кабинета си и съобщи, че много се тревожи за душевното равновесие на брат й. Каза, че Джордж е под голямо напрежение, а отказва да си позволи дори ден почивка; затова на вечеря ще предложи двамата да отскочат до Абъристуит, а тя — иска или не иска — ще потвърди и ще настоява непременно да заминат. Така и стана. Джордж любезно, но упорито отказа на баща си, сетне отстъпи пред нейните молби.

Беше заговор, абсолютно нетипичен за дома на викария. Но Мод се стресна най-много от бащиното си мнение за състоянието на Джордж. Винаги го бе смятала за надеждния старателен брат, докато Хорас беше вятърничавият, непостоянният, който живееше както му хрумне. И в крайна сметка се оказа, че тя е правата, а татко греши. Как би могъл Джордж да устои на изпитанията, ако не притежаваше далеч по-мощна духовна сила, отколкото му приписваше татко? Но Мод неизменно пазеше тия мисли за себе си.