Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Да, тоя звук се чул от двора и носел със себе си опустошителна буря, ураган!… Когато крадецът пуснал капака и потънал пак в тъмнината и задуха, а в стаята настъпила тишина, изпълнена с изнемощяло дишане, отново изтропала желязната халка на портата и се чул гласът на сарафина:
— Отворете де! Да не сте заспали всички?
С тоя глас в стаята нахлул панически вятър, засукал вихрушки, вдигал и обръщал всичко с главата надолу.
Той изтърсил велможата от мекото легло на пода и го подгонил из стаята в кръг като заек.
— Мъжът ти! Рахимбай! — сподавено фъфлел велможата и меко тупкал с боси пети по каменния под, застлан с килими. — Аллах велики, о, прибежище на верните! Той ни издебна! Загинах! Отидох!
В тази съдбовна, страшна минута велможата мислел и помнел само за себе си, грижел се само за своето спасение, бил готов да предаде Арзи-биби, само и само да оцелее по някакъв начин! Такива са, с малки изключения, всички сластолюбци.
Съвсем по друг начин посрещнала опасността Арзи-биби, тя показала такава сила на духа, такава доблест, които биха Ч5или украшения за всеки кален в битки воин. Впрочем не била ли тя един доблестен воин на бранното поле на любовта?
Само две–три секунди й трябвали, за да премине от объркване към действие.
Миг — и всички следи от любовния безпорядък върху леглото били заличени.
— Почакай, не тропай толкова силно: главата ми се пръска — със слаб, стенещ глас подвикнала тя през прозореца на сарафина, който беснеел зад портата. А на велможата — други думи, шепнешком: — Не тичайте, не шляпайте с пети — чува се. Ох, че обуйте си шалварите де, неприлично е — разберете! Какво вземате — това ми е фереджето… Ето ти, ето — обувайте! Ох, не от тоя край — обърнете ги! — Пак през прозореца, на мъжа си: — Сега, сега; къде ли се дянаха тия чехли, не мога да ги намеря. — Шепнешком, на велможата: Скрийте се в сандъка! Бързо! След половин час ще го отпратя! — През прозореца, на мъжа си: — Ида, ида! Аллах велики, една минута спокойствие няма в тая къща!…
С побелели от страх очи, без да вижда нищо и без да съобразява, велможата взел да се пъха в сандъка.
— Има нещо меко.
— Перушина. Влизайте!
Той потънал в топлата задушна дълбочина. Капакът се затворил над него.
Арзи-биби излязла от стаята.
Велможата запъшкал, взел да се върти в сандъка. Той седял свит на кравай, подпрял главата си с колене, като младенец в утробата на майка си. Нещо меко му пречело да си изпъне краката — сигурно събралата се в ъгъла перушина.
Той опрял гръб в стената на сандъка, а с краката натиснал по-силно в мекото. Изведнъж сандъчената тъмнина оживяла.
— По-леко, почтени! — чул се наблизо недоволен шепот. — По-яваш, ще ми спукате корема!
С какви думи да предадем ужаса на велможата? Той се люшнал, подскочил, глухо храснал глава в капака на сандъка.
— А?… Кво?… Кой е?… А?… — треперел той и обезумяло опипвал с разперени пръсти тъмнината пред себе си.
— По-леко — повторно се обадил същият тайнствен глас. — Къде си навирате пръста право в ухото ми!
Нещо невидимо хванало велможата за ръцете и здраво му стиснало китките.
— А?… Кво?… — подвиквал велможата, тракал зъби, треперел и се мъчел да се отскубне. — Кой е?… А?… Кой е?…
— Ни дума! Ни гък! Идат! Не се бойте, сияйни Камилбег, аз няма да ви сторя нищо лошо.
Помътеният разум на велможата не възприемал нищо.
Последвал силен удар с невидим юмрук по челото.
— Млък, иначе, кълна се в аллаха, ще заиграе ножът!
Велможата се притаил, спрял да шава и дори да диша.
В стаята влезли сарафинът и Арзи-биби:
— Колко хубаво, че днес се върна рано.
— Нямаше го Вахид. Бил по някаква бърза работа.
Сарафинът седнал на сандъка и затиснал капака с дебелия си задник.
Сега до велможата и до крадеца не идвала ни струйка въздух.
— Много ми е лошо — простенала Арзи-биби. — Да беше извикал доктор Сайдула. Къщата му не е далече, на две минути път.
— А къде са слугите?
— Пуснах ги. Омръзнаха ми с тяхното дърдорене. Исках малко да поспя. Сама, на тихо…
— А аз взех, че се изтърсих — благодушно се за смял сарафинът. — Дълбоко беше заспала — едвам те събудих. Ще ида да повикам доктора.
Той станал и се запътил към вратата, но не щеш ли, в същата минута злочестият велможа, който не бил свикнал да седи в сандъци, се размърдал.
Крадецът с всички сили ядосано стиснал ръцете му.
Късно: търговецът чул.
— Какво шумоли?
— Мишки — небрежно отвърнала Арзи-биби.