Повест за Настрадин Ходжа
- Автор: Соловьов Леонид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за Настрадин Ходжа». Краткое содержание книги:
Тя затръшнала портата и се прибрала в къщи.
Сарафинът запухтял, отрил с кърпа лицето и дебелия си врат, беззвучно помърдал устни, види се — продължавал на ум разговора с жена си, после изругал, махнал с ръка и се запътил към Вахид — да си връща триста и седемдесетте танга.
През всичкото това време крадецът не мръднал, не прекъснал нито за секунда престореното си хъркане, но ако в тая минута някой, надзърнел в лицето му под тюбетейката, щял уплашено и в недоумение да се дръпне назад и да възкликне: „Какво е това! Нима е възможен в човешки, а не в дяволски поглед такъв пронизващ жълт огън?“ Едноокият бил обхванат от джебчийска треска: хищни мисли проблясвали в ума му) непрестанно, една след друга, като планински светкавици през юли. Значи чантата е останала в къщи! Къде ли я крие? Остава ли къщата понякога празна, макар и за пет минути?
Портата пак се отворила. На прага излезли двамина: старият слуга, когото крадецът вече знаел; след него, като се прозявал и протягал, тътрел крака втори слуга, по-млад, гурелив и изпомачкан, с китайско писано гърненце в ръце.
— Сега пък й се дояли пресни фурми! — сумтял старият и сипвал в шепата си от една кратунка-табакера „нас“ — горчива упойваща смес от тютюн, вар и още някакви примеси. — Върви, кай, намери дето щеш! — той зинал и като се плеснал по устата, ловко хвърлил „наса“ дълбоко под езика си. — Дяволите да я вземат барабар с фурмите; къде да й ги търся? — сега той говорел като парализиран, само с устни, без помощта на езика си, който притискал „наса“ към долното небце.
— Мене пък ме праща за индийски шербет — сънливо, с гъгнив глас се обадил младият слуга и взел да разтрива с ръка подпухналите си очи. — Не оставят човека да подремне!
Старецът се прицелил в един бръмбар на клончето, дълго и звучно цръкнал зелена слюнка, но не улучил: бръмбарът отлетял. — Слушай — предложил старецът, — я дай да поседнем в някоя чайхана, а след това да се върнем един по един и да кажем, че не сме намерили.
— Ти ще поседиш, а аз ще подремна! — Зарадвал се другият.
И двамата се отдалечили.
Крадецът още не бил обмислил техните думи, когато портата отново се отворила и на прага изпърхали две младички слугини с открити шамии. Те изпърхали като птички от кафез и веднага почнали да се въртят, да се кипрят и да чуруликат с непостижима бързина, сякаш зад бисерните зъбки в малките им коралови устица имало не по един език, а цяла дузина. Крадецът гнусливо се мръщел, но слушал.
— Тя се е побъркала! — чирикала първата. — Праща ме в Къзъл-махала при шивачката си! Толкова не може да почака, нали утре шивачката ще дойде!
— А мене — на Арабския мегдан, при плетачката на дантели — бързо-бързо рекла втората. — Не мога да разбера какво толкова са й притрябвали тия дантели.
— Ха, защо! Забрави ли сияйния Камилбег?
Двете прихнали, след това звънливо се закикотили, та се чуло по цялата пресечка, младите им очи блеснали.
— Аз викам никъде да не ходим — разсъдително рекла първата слугиня. — Ей там живее леля ми — да й идем на гости. Ще си поприказваме, а за господарката ще измислим нещо. Нека поседи сама.
— Нека да поскучае!
Сама! Тая дума парнала едноокия крадец като искра — от темето до петите! Сама… Ех, да можело някак си да я подмами да излезе от къщи!
Гласовете на слугинките стихнали в далечината.
И изведнъж… Крадецът се притаил.
Портата отново се отворила.
Да, тоя ден му вървяло! От портата излязла стопанката, Арзи-биби!
Крадецът не смеел да шавне, боял се да си поеме дъх. Нима се сбъдвало неговото скрито, трепетно желание?
Арзи-биби се огледала. Не забелязала крадеца. Спуснала плътно шамията, която скрила цялото й лице, ударила ключа на портата и с бързи крачки, леко поклащайки пълните си бедра, тръгнала към пазара.
Крадецът се подпрял на лакти и излял подире й жълтия пламък на своето единствено око.
Време било! Улицата безлюдна, къщата празна. Аллах велики, всемогъщи и милостиви, наистина ти се кланяме и те молим за помощ — напред!… С дълги гъвкави скокове крадецът се устремил към оградата. О, пророк Мохамед, о, прибежище на вярата — напред!… Една секунда — и крадецът бил вече върху оградата. Втора секунда — той бил вече в двора.
Ослушал се. Ни шум, ни вик. Никой не го забелязал.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Всички прозорци и вратата, по тогавашен терк, гледали към двора. Прозорците били с кепенци, залостени отвътре, на вратата висял катинар. Но какви катинари и резета в целия тогавашен свят можели да устоят пред този майстор-крадец? Ножът, който блеснал в ръката му, леко влязъл в процепа на крайния кепенк, мръднал нагоре, надолу, нещо скръцнало, щракнало и кепенците се открехнали.