Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
Мълч се появи пред очите му. Залиташе. Лицето му беше пребледняло, очите — отворени широко.
„Не, не ми казвай нищо. Върви си, проклет да си.“
— Да чуем, лечител.
— Всичко… всичко е наред, капитане. Тротс ще живее…
— А Малът?
— Повърхностни рани… ще се погрижа за тях, сър. Ще живее и той… само не ме питайте как…
— Махай се, Мълч.
— Сър?
— Върви при Малът. Махни ми се от очите.
Паран му обърна гръб и го чу как се отдалечи. Затвори очи — очакваше адската болка в стомаха му да започне отново, да се надигне пак като огнен юмрук. Но всичко в него се беше успокоило. Избърса сълзите си и вдиша дълбоко. „Никой няма да умре. Всички ще се измъкнем оттук. Да взема да кажа на Хъмбръл Тор. Тротс спечели правото си… всички други да вървят при Гуглата!“
Мълч и Еймлес се бяха присвили и гледаха как капитанът им изправи гръб, намести меча на колана си и закрачи към шатрата на Хъмбръл Тор.
— Кораво е копелето — измърмори лечителят.
— Леден е като джагътска зима — отвърна с гримаса Еймлес. — Малът по едно време беше като умрял.
— За малко му се размина.
Мълч се наведе настрана и се изплю на земята.
— Капитанът може и да се справи.
— Да. Би могъл.
— Ей! — извика един от войниците. — Вижте оня хълм! Това не е ли Деторан? И Спиндъл — носят някого!
— Сигурно е Бързия Бен — каза Мълч и се надигна. — Поиграл си е с лабиринтите. Идиот.
— Магове — изръмжа Еймлес. — На кой му трябват изобщо тия мързеливи кучи синове.
— Магове, а? А за лечителите какво ще кажеш, ефрейтор?
Челюстта на Еймлес увисна и дългото му лице изведнъж се удължи още повече.
— Е, лечителите са добри, Мълч. Адски добри. Имах предвид разните там чародеи, заклинатели…
— Зарежи, преди да си казал нещо наистина глупаво, Еймлес. Е, ето че се събрахме всички. Чудно какво ли ще направят с нас Белоликите?
— Тротс спечели, нали?
— И какво от това?
Челюстта на ефрейтора увисна отново.
Кожената шатра на Хъмбръл Тор беше пълна с дим. Грамадният боен главатар стоеше с гръб към кръглото огнище и светлината на пламъците очертаваше силуета му.
— Какво имаш да ми кажеш? — изръмжа той, щом Паран спусна кожата на входа.
— Тротс е жив. Потвърждава правото си на вожд.
— Но той няма племе…
— Има племе, главатарю. Трийсет и осем Подпалвачи на мостове. Той го показа, със стила, който избра за дуела.
— Знам какво ни показа…
— Но кой го разбра?
— Аз. И това е важното.
Настъпи мълчание. Паран бавно огледа шатрата и оскъдните пръснати из нея вещи — мъчеше се да прецени нрава на стоящия пред него воин. Подът беше покрит с кожи на бедерини. В единия край лежаха струпани няколко копия, едното счупено. До отсрещната стена имаше дървен сандък, издялан от цял ствол и достатъчно голям, за да побере три изпънати трупа. Капакът беше отворен. До сандъка се въргаляха разбъркани одеяла — явно там спеше Тор. Монети, пришити по кожените стени, смътно проблясваха от всички страни, а от коничния таван висяха на гроздове още монети — почернели от пушеци.
— Вие загубихте командването, капитане.
Паран примигна и срещна тъмните очи на главатаря.
— За мен е облекчение.
— Никога не признавай нежеланието си да управляваш, малазанецо. Страхът, който изпитваш в себе си, ще замъгли преценката ти за онова, което прави приемникът ти. Страхът ще те заслепи както за разумните му действия, така и за глупостта му. Тротс никога не е бил командир — видях го в очите му, когато излезе от редиците ви. Сега ще трябва да го наблюдаваш. С ясен поглед.
Обърна се и пристъпи до сандъка.
— Имам медовина. Пий с мен.
„Богове, стомахът ми…“
— Благодаря, главатарю.
Хъмбръл Тор извади от сандъка глинена стомна и две дървени халби. Отпуши стомната, подуши гърлото, после кимна одобрително и наля.
— Ще изчакаме още един ден — заговори той. — След това ще се обърна към клановете. Тротс ще получи правото да говори — спечели си мястото сред вождовете. Но сега ти казвам следното, капитане. — Подаде халбата на Паран. — Няма да тръгнем на поход към Капустан. Нищо не дължим на тези хора. Всяка година губим все повече младежи в този град, заради начина им на живот. Търговците им не ни носят нищо ценно, само дръзки хвалби, и ако можеха, щяха и кожите да свалят от хората ни.