Планинското наблюдателно укрепление, с гръб към езерото, беше с цвета на разредена кръв сред залеза. Над него кръжаха кондори, два пъти по-големи от Великите гарвани — гушестите им шии се извиваха и те оглеждаха кипналото човешко море в основата на укреплението, сред пушеците на лагерните огньове.
Едноокият тенесковри, доскорошен съгледвач от Воинството на Едноръкия, проследи кръжащия им полет много съсредоточен, сякаш можеше да разчете посланието на някой бог в шарките, които крилете им описваха в смрачаващото се небе. Беше прегърнал вярата искрено, съгласяваха се всички, които вече го познаваха. Беше онемял пред необятността на Домина още от онзи ден в Бастион, преди три седмици. Долавяше се някаква свирепа жар в единственото му око от самото начало, някакъв древен плам, шепнещ все по-силно за вълци, пристъпващи в мрака. Разправяха, че самият Анастер, Първият сред Чедата на мъртвото семе, забелязал този мъж, привлякъл го към себе си през дългия поход, а после на едноокия тенесковри му дадоха кон и сега той яздеше с помощник-командирите на Анастер в авангарда на човешката вълна.
Свитата от помощник-командири на Анастер се подменяше, разбира се, с жестока систематичност.
Прегладнялата армия сега се беше струпала в нозете на Пророка на Панион. Призори той щеше да се появи на терасата на централната кула на Наблюдателницата и щеше да вдигне ръце за свещен благослов. Зверският вой, който щеше да събуди благословията му, можеше да потресе някой човек с по-дребна душа, ала Пророкът, с неговата дълбока древност, не беше обикновен човек. Той беше самото въплъщение на Панион, богът. Единственият бог.
Когато Анастер поведеше армията на тенесковрите на север, към реката и след това — отвъд нея, към Капустан, щеше да понесе в себе си силата на Пророка. И врагът, струпал се да им се противопостави, щеше да бъде насилен, изяден, заличен от земята. Нямаше капка съмнение за това в умовете на стоте хиляди. Само увереност, наточен като бръснач железен меч в здравата хватка на непрестанния и отчаян глад.
Едноокият мъж продължаваше да се взира към кондорите в гаснещата светлина на привечерта. Може би, шепнеха някои, общува със самия Пророк и погледът му не следи кръжащите птици, а обхожда самото укрепление на Наблюдателницата.
Беше толкова близо до истината, колкото можеха да се приближат селяците. Ток-младши наистина оглеждаше извисилото се укрепление, древния манастир, ограден с безразборни военни пристройки: бойници и стени за обстрел, огромни стражеви кули при портите и стръмни окопи. Усилията продължаваха, строителите и инженерите явно бяха решили да го превърнат в непревземаема крепост само за една нощ, под извисяващите се пламъци на огньовете.
„О, бързай, бързай в тази сетна своя паника да се укрепиш и да бъдеш неуязвим. Почувствай онова, което чувстваш. Ново е за теб това чувство, но всички ние го познаваме много добре. Седемте Ловци на К’елл, които изпрати вчера, онези, които ни подминаха по пътя… няма да се върнат. И онзи магически огън, който виждаш да святка като мълния нощем в небето на юг… той се приближава. Неумолимо. Причината е съвсем проста — успя да разгневиш скъпата ни лейди Енви. А тя никак не е добра, когато е ядосана. Видя ли с очите си касапницата в Бастион? Или изпрати там своите урдомани, за да се върнат с подробен доклад? Не омекнаха ли коленете ти от вестта, която получи? Би трябвало. Вълкът и псето — огромният звяр и мълчаливият пес — как разкъсват човешка плът. И Т’лан Имасс, със святкащия като мълния меч, как посича прехвалените ти елитни воини. И сегюле, о, сегюле. Наказателната армия от трима, дошли да отвърнат на твоята наглост…“
