Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Тротс още е жив — отвърна Паран.
— Трябваше да е умрял. Счупиш ли гръкляна на човек, сгърчва се и издъхва. Не трябваше да може да замахне с меча си. Синът ми пожертва ръката си, за да го убие.
— Доблестно усилие, главатарю.
— Но напразно, изглежда. Твърдиш ли, че Тротс ще преживее раните си?
— Не знам. Трябва да поговоря с лечителя.
— Духовете са се смълчали, малазанецо — каза Хъмбръл Тор. — Изчакват. И ние трябва да направим така.
— Съветът ви на вождовете може да не се съгласи с вас — отбеляза Паран.
Тор се намръщи.
— Това е проблем на баргастите. Върни се при войниците си, малазанецо. Опази ги живи… ако можеш.
— Съдбата ни от оцеляването на Тротс ли зависи, главатарю?
Грамадният воин се озъби.
— Не изцяло. Приключих с теб, засега. — Обърна гръб на капитана и другите вождове отново се струпаха около него.
Паран — мъчейки се да потисне отново изригналата пареща болка в стомаха — закрачи към Тротс и се наведе до лечителя. Между ключиците на Тротс зееше дупка, от която стърчеше костена тръба и тихо подсвирваше при всяко вдишване и издишване. Останалата част от гърлото беше премазана, цялата зеленикавосин оток. Очите на баргаста бяха ококорени, будни и пълни с болка.
— Изцерих му сухожилията и вените на ръката — каза Мълч. — Мисля, че няма да я загуби. Ще е по-слаба обаче, освен ако Малът не се появи скоро.
Паран посочи костената тръба.
— Какво в името на Гуглата е това, лечител?
— В момента не е много лесно да си играе човек с лабиринти, сър. Освен това за такава дреболия съм достатъчно добър. Резашки трик. Научих го от Бълът, когато бях в Шеста армия — той все измисляше начини да прави нещата без магия, защото така и не можеше да си намери лабиринта, когато станеше напечено.
— Изглежда… временно.
— Да. Трябва ни Малът.
— Бързо се справи, Мълч. Браво.
— Благодаря, сър.
— Ефрейтор Еймлес.
— Да, капитане?
— Доведете няколко бойци тук. Не искам никой баргаст да се приближава до Тротс. Когато Мълч ви каже, отнесете го в лагера.
— Слушам, сър.
Ефрейторът тръгна към малазанците, а Паран се обърна на юг, взря се в небето и въздъхна с облекчение.
Мълч също погледна натам и каза:
— Изпратили сте Туист да ги намери, нали, сър? Вижте, кара пътник. Сигурно е Бързия Бен, обаче…
Паран се усмихна, примижал към черната точка над хълмовете.
— Не и ако Туист е изпълнил заповедта ми.
— Значи Малът? Кълна се в копитото на Финир, добър ход, капитане.
Паран го изгледа.
— Никой няма да умре в тази мисия, Мълч.
Старият ветеран бавно кимна и отново коленичи да се погрижи за Тротс.
— Искаш ли някой от нас да те носи, маг? — попита Пикър, докато се тътреха по склона на поредния хълм.
Бързия Бен изтри потта от челото си и поклати глава.
— Не, вече съм малко по-добре. Тук гъмжи от баргастки духове и стават все повече. Съпротивляват се на заразата. Ще се оправя, ефрейтор.
— Както кажеш. Но ми изглеждаш доста зле. — „Меко казано.“
— Лабиринтът на Гугла не е забавно място.
— Лоша новина. Какво да очакваме всички ние, тогава?
Бързия Бен не отговори.
Пикър се намръщи.
— Е, толкова ли е зле? Страхотно. Чакай само Анци да го чуе.
Магьосникът се усмихна насила.
— Казваш му лошите новини само за да го погледаш как хленчи, нали?
— Естествено. Отделението има нужда и от малко забавления.
На билото се появиха поредните каменни грамади. Малки тънкокраки птици се пръскаха пред войниците. Зноят беше потискащ, а до залез-слънце оставаше още половин ден. Наоколо бръмчаха рояци мухи.
Не бяха виждали никого след идването на Туист заранта. Знаеха, че дуелът трябва вече да се е състоял, но нямаха представа как е завършил. „Гуглата да ни вземе дано, сигурно сме тръгнали към собствената си екзекуция.“ От Спиндъл и Бързия Бен нямаше особена полза — не можеха или не искаха да опитат отново да влязат в лабиринтите си, бяха пребледнели и затворени в себе си. Челюстта на Хедж толкова се беше подула, че от устата му нищо не можеше да излезе освен пъшкане, но ако се съдеше по погледите, които мяташе към гърба на Деторан, в главата му се въртяха планове за люто отмъщение. Бленд разузнаваше някъде напред — или отзад? — Пикър се обърна да провери, но я нямаше. Анци, поел ариергарда, водеше интимна беседа със себе си и несекващото му мърморене се сливаше с бръмченето на мухите.
Никакви признаци на живот не се виждаха наоколо, освен тревите, загърнали хълмовете, и кривите дървета, мяркащи се тук-там из долчинките, където сезонните потоци бяха натрупали влага в почвата. Небето беше безоблачно. Далече на североизток се издигаха белите върхове на планината Баргаст, настръхнали и застрашителни.