Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Човекът се ухилва, накланя глава на една страна и се почесва по брадичката.
— Пари даваш ли? — пита той.
Хенри стисва зъби, защото знае, че трябва да проявява неотстъпчивост, особено ако смята да става свещеник, когато този въпрос несъмнено ще му бъде задаван постоянно.
— Първо трябва да съм запознат с положението ви.
Човекът отмята глава и започва да се смее.
— Виждаш ли сега? — подема той. — Ето ти го положението на бедняка — при таквиз като вас парите си идват, ако ще да сте мързеливи, и лоши, и какви ли не, пък нашего брата трябва да глади старите гащи, да слага пердета на потрошените прозорци и да пее псалми в църква, за да прибере някое пени!
И той продължава да се смее, отворил толкова широко уста, че се виждат почернелите му кътници.
— Ама вие работа нямате ли? — възразява Хенри.
Човекът става отново сериозен и присвива очи.
— Мож’ и да имам — свива той рамене. — Ами ти?
Хенри е очаквал такава провокация и е решил да не се остави да бъде посрамен.
— Вие ме имате за човек, който никога през живота си не е вършил черна работа — казва той, — и сте напълно прав. Но аз че съм виновен, задето съм роден в моята класа, а същото важи и за вас. Не можем ли въпреки това да си поговорим като мъже?
Другият започва отново да се чеше по брадичката, докато тя почервенява.
— Ама и тебе си те бива, а? — казва той под нос.
— Може и така да е — Хенри се усмихва за първи път, откакто е отворил уста. — А сега ще ми кажете ли това, което искам да знам?
Така започва посвещаването на Хенри — загубата на религиозната му девственост. За първи път той се заема сериозно да върши това, за което е призван.
В продължение на повече от час двамата мъже стоят там, сред мръсотията на Сейнт Джайлс, докато миазмите на квартала се носят към небето, а миризмата на канавките се издига над тях като пара над вряща супа. Край тях от време на време минават мъже, жени и кучета; някои от мъжете правят опит да се включат в разговора, но прошареният мъж ги срязва незабавно.
— Тъкмо съм загрял — признава той под нос пред Хенри, преди да изреве отново към навъртащите се любопитни „да си чакат шибания ред“, ако искат да говорят „с преподобния“.
— Но нали ви казах, не съм свещеник — възразява Хенри всеки път, след като е бил пропъден поредният зяпач.
— Слушай сега, идва най-интересното — ръмжи прошареният мъж и продължава с проповедта си. Той има какво да каже по всевъзможни въпроси, макар Хенри да знае, че са важни не подробностите, а принципите. По-голямата част от речите на събеседника му може да бъде открита в различни книги и памфлети, но решението на проблемите, което с изглеждало толкова очевидно на Хенри, когато е седял пред бюрото си, осветен от настолната лампа, тук далеч не изглежда лесноосъществимо. Хенри, приел добродетелта за свой висш идеал, установява с потрес, че за този нещастник добродетелта е напълно безполезна, докато порокът е не само привлекателен, но представлява и начин за оцеляване. Очевидно всеки, който има намерение да спасява душите на тези хора, няма да постигне нищо, ако първо не разбере това, и Хенри е благодарен, че отрано е получил този урок.
— Пак ще си поговорим, сър — обещава той, когато човекът вече е изчерпал всички възможни теми. — Задължен съм ви за всичко, което ми разказахте. Благодаря — той докосва с пръст периферията на шапката си и си тръгва, оставяйки зад себе си объркания източник на сведения.
По-нататък по Чърч Лейн Хенри забелязва четири малки момчета, скупчени заговорнически край страничния вход на някаква кръчма. Окуражен от първоначалния си успех, той подвиква:
— Хей, момчета! Какво правите там? — но реакцията им го разочарова — те се разбягват незабавно като плъхове.
Малко след това вижда как някаква жена завива по същата улица. Тя очевидно идва насам от по-приличните квартали — почтена жена, доколкото Хенри може да прецени, облечена в светлокафява рокля. Тя пристъпва предпазливо по калдъръма, свела очи, и заобикаля старателно кучешките лайна — но когато вижда Хенри, придърпва полите си високо — той никога не е виждал толкова високо вдигнати поли. Виждат се не само носовете на обувките й, а целите обувки с копчетата, до горния ръб, и част от дантелите, които покриват прасеца. Тя му се усмихва, сякаш иска да каже: „Какво да правя, като се налага да вървя по тази мръсна улица?“
Първата мисъл на Хенри е да я подмине колкото е възможно по-бързо, но после си казва, че ако смята някога да приеме съдбата си, не бива да загърбва такива възможности. Той си поема дъх, изправя рамене и пристъпва към нея.