Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Ето, писано — казва той и хвърля закуската на котката на кухненския под. — А сега ме остави да помисля.
Хенри мисли, докато си приготвя омлет — почти по памет, макар от време на време да хвърля поглед върху един прастар екземпляр на „Нова система за готвене у дома“ от госпожа Ръндел (подарък на Хенри от госпожа Фокс — името „Емелин Фокс“ е написано с избледнели букви и детински почерк на първа страница, а с по-тъмно мастило, с по-уверен почерк над името е добавено: „На моя скъп приятел Хенри Ракъм, Коледа, 1874, от…“). Той пуска щипка от необходимите подправки в цвърчащата локва от разбити яйца, преди те да са се запържили, а после бива погълнат дотолкова от съзерцанието на завъртулките в подписа на младата Емелин, че загаря леко омлета отдолу, преди да успее да го прегъне. Няма значение, става за ядене. Много бедняци в Лондон биха били благодарни да получат и нещо далеч по-неприятно на вкус.
— Работата е проста, писано — пояснява той на животното, докато яде, а то го наблюдава с огромни очи, застанало пред него като чирак на вещица. — Бракосъчетанието между мъж и жена води до възпроизводство. Така си е от хиляди години. То е същото, както когато цветята и другите растения избуяват, щом са добре напоявани. Това е необходим процес, така е дадено от Бога — и това няма нищо общо с трескави, мокри сънища, страст и похот.
Котката на Хенри продължава да го гледа — явно все още не е убедена в правотата му.
— Мъж като мен, посветил живота си на една мисия, не би трябвало да отделя на възпроизводството на човешкия род нещо повече от някоя мимолетна мисъл — той набожда късче пържено яйце, пъхва го в устата си и започва да дъвче. — Освен това — допълва той, след като е глътнал хапката, — единствената жена, за която бих искал да се оженя, няма желание да се омъжва повторно.
Котката накланя глава на една страна.
— Мяу?
Той въздъхва и хвърля парче омлет пред косматите й лапи.
— Хей! Преподобни!
Думите, макар и извикани, едва се чуват, всмукани и погълнати от тъмните отвори по улицата — зейналите прозорци, мрачните странични улички, изпотрошени капаци, които водят към бездънни ями. Посивял мъж на неопределена възраст, който наблюдава от известно време приближаващия Хенри, се надига от някакъв задимен сутеренен вход като Лазар от гроба си. Мръсните му, възлести пръсти стискат здраво въжето, което служи за перило на стълбата; зачервените му очи, хлътнали под веждите като на вълк, гледат подозрително.
— Търсиш някого май?
— Може и вас да търся — отвръща Хенри и събира смелост да приближи, защото мъжът е мускулест, а и вече е смъкнал сакото си и е останал по риза, така че нищо не би могло да възпре внезапното нападение.
— Но защо ме наричате „преподобни“?
— На такъв мязаш — посивелият мъж застава пред Хенри, отпуснал ръце на хълбоците си, облечени в мръснокафяв панталон. В мрака на сутерена зад него се чува как някакво куче скимти нервно и драска с нокти по камъка и гнилото дърво, без да може да последва господаря си нагоре по стълбата, към земната повърхност.
— Но не съм — отвръща Хенри със съжаление. — Простете настоятелността ми, сър, но вие имате вид на човек, който много е страдал — и всъщност още страда. Ако това не ви прозвучи много натрапчиво, бихте ли ми разказали историята на живота си?
Очите на мъжа се присвиват, така че рошавите му вежди заемат съвсем различна позиция. С едната си широка, мазолеста ръка той приглажда косата си, разрошена от повея, който разнася мръсотия и тежки миризми.
— Афтур да не си? — пита той.
Хенри повтаря на ум непознатата дума, и се опитва да схване значението й, но накрая се вижда принуден да попита:
— Моля?!
— Ми афтур — повтаря мъжът. — От тез, дето пишат книги за бедните хора, дето бедните не могат да ги четат.
— Не, не, нищо подобно — успокоява го припряно Хенри. Това очевидно го издига в очите на събеседника му, защото той отстъпва назад. — Аз съм… просто човек, който знае прекалено малко за живота на бедните хора, както не го познават и всички останали, които не са бедни. Може би вие ще ми кажете какво според вас би трябвало да знам.