Аленото цвете и бялото

— Толкоз по-добре, сър — оживява се жената. — Не ща да си имам вземане-даване с хора, дето не са джентълмени. Ама да си поговорим у дома. Елате с мен, сър, наблизо е — говори простовато, но не с акцента на коренна лондончанка — може да е някоя опозорена прислужница, дошла да си търси късмета в големия град, или изобщо да е станала по някакъв начин жертва на условностите в провинцията.

— Не, стой тук — настоява той. — Искам точно това, което казах — да си поговорим.

Тя смръщва подозрително чело — докато го вземаше за възможен съучастник в греха, не я измъчваха съмнения.

— Не ме бива много в приказките, сър — казва тя и хвърля плахо поглед през рамо. — Пък и бързам.

— Не, не — настоява Хенри, досетил се каква е причината за нейните колебания. — Ще ти платя за изгубеното време. Ще ти дам толкова, колкото вземаш обикновено.

Тя накланя озадачено глава встрани, като дете, на което са обещали нещо, но то е достатъчно голямо, за да съзнава, че обещанието звучи неубедително.

— Един шилинг, моля — казва тя неуверено. Хенри бръква незабавно в джоба на жилетката си, вади не един, а два шилинга, и й ги подава.

— Да вървим тогаз, сър — казва тя и стисва монетите в малката си ръка. — Ще ви заведа на едно място, дето можем да си говорим колкото ни душа иска.

— Не, не — Хенри е категоричен. — Тук, на улицата, си е много добре.

Тя се разсмива хрипкаво, без да прикрива отворената си уста. (Госпожа Фокс е права — падналата жена се разпознава лесно).

— Много добре, сър. Какво искате да чуете?

Той си поема дълбоко дъх, съзнавайки, че тя го има за глупак, моли се да не потвърди с държанието си предположенията й. Тя е сключила ръце зад гърба си, несъмнено за да изтъкне прелестите на тялото си. Има голям бюст и тънък кръст — прилича много на момичетата от рекламите на боя за обувки, или дори на парфюмите, които произвежда брат му. Но за него тя си остава нещастница, която рискува да погуби душата си. Сърцето му се блъска силно в гърдите, но това е единствено от страх да не би тя да се присмее на вярата и искреността му, да не би да си тръгне, обзета от презрение, и да го остави да пелтечи подир нея. Като изключим сърцебиенето, той не осъзнава останалите части на тялото си — сега то не е нищо повече от дим, от пиедестал за душата му.

— Ти си… проститутка — уточнява той.

— Да, сър — тя стисва по-здраво ръце и застава по-изправена, като ученичка на изпит.

— Кога загуби добродетелта си?

— Когато бях на шестнайсет, сър — бях с мъжа си.

— С мъжа си ли? — отвръща той, трогнат от нейното непознаване на моралните принципи. — Тогава значи не си я загубила!

Тя поклаща глава и отново се усмихва.

— Тогаз не бяхме женени, сър. Живеехме в позор, дето викат.

Да не би да му се присмива? Хенри стисва зъби, решен да докаже, че и той знае едно-друго за проститутките.