Тай-пан

— Да — отговори Струан и заведе момчето в друга каюта.

— Татко ми каза да ви предам това. Ваш’благродие, и да н’казвам на никого, нит’ на мистър У Пак, нит’ дори на Бърт. — Фред развърза с треперещи пръсти платненото вързопче, все още прикрепено към пръчката, и го разстла. То съдържаше малък нож, парцалено кученце и голяма, завързана на възли кърпа. Подаде нервно кърпата и за учудване на Струан обърна гръб и затвори очи.

— Какво правиш, Фред?

— Татко каза да н’гледам и да се обърна с гръб, Ваш’благродие — отговори Фред със стиснати очи.

Струан развърза кърпата и зяпна от учудване — рубинени обеци, диамантени висулки, обсипани с диаманти пръстени, голяма изумрудена брошка и много изпочупени и криви златни катарами, натежали от диаманти и сапфири, на стойност четирийсет до петдесет хиляди лири. Пиратска плячка!

— Какво иска от мен да направя с това?

— Мога ли да отворя очи, Ваш’благродие? Нищо не виждам!

Струан завърза кърпата и я постави в джоба на сюртука си.

— Да, кажи сега какво поиска баща ти да направя с това!

— Той каза, че т’ва е мое… забравих думата. Беше нещо кат „ретство“ или „летство“. — Очите на Фред се изпълниха със сълзи. — Аз съм добро момче, Ваш’благродие, но забравям!

Струан клекна и го хвана здраво, но нежно за раменете.

— Не плачи, момче, нека помислим. Не беше ли „наследство“?

Момчето вдигна очи и го погледна, сякаш той бе магьосник.

— Да — „летство“, откъде разбрахте?

— Няма нужда да плачеш. Ти си мъж, а мъжете не плачат.

— Какво значи „летство“?

— Това е подарък, обикновено пари, които бащата дава на сина.

Фред дълго мисли, после каза:

— Защо ме помоли татко да н’казвам на Бърт?

— Не знам.

— К’во, Ваш’благродие?

— Може би защото иска ти да го получиш, а не Бърт.

— Може ли едно „летство“ да бъде на много синове?

— Да.

— Можем ли аз и моят брат да разделим едно „летство“? Ако го получим?

— Да, ако получиш такова.

— О, добре. — Момчето избърса сълзите си. — Брат ми Бърт е най-добрият ми приятел.

— Къде живеехте ти и твоят брат? — попита Струан.

— В къща. С майката на Бърт.

— Къде беше къщата, момче?

— Близо до морето. Близо до корабите.

— Имаше ли мястото име?

— О, да. Казваше се „пристанището“. Ние живеехме в една къща в „пристанището“ — отговори гордо момчето. — Татко каза, че на теб мога да говоря цялата истина.

— Да се връщаме сега, а? Освен ако има още нещо.

— О, да — каза бързо Фред, докато завързваше вързопчето. — Татко каза да го вържа кат’ по-рано. За да се запази в тайна. И да н’казвам. Готов съм, Ваш’благродие.