Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Още в антрето той чу нейните отдалечаващи се стъпки. Разбра, че го е чакала, ослушвала се е и сега се връща в приемната.
— Не! — извика тя, като го видя, и още при първия звук на гласа й в очите й се появиха сълзи. — Не, ако продължава така, това ще се случи много, много по-рано!
— Какво, мила?
— Какво ли? Аз чакам, мъча се, час, два… Не, няма вече… Не мога да се карам с тебе. Сигурно не си могъл. Не, няма вече!
Тя сложи и двете си ръце на раменете му и дълго го гледа с дълбок, възторжен и същевременно изпитващ поглед. Изучаваше лицето му за времето, през което не бе го виждала. Както при всяка среща, съпоставяше въображаемата си представа за него (несравнимо по-хубава, невъзможна в действителността) със самия него, какъвто беше наистина.
III
— Срещна ли го? — попита тя, когато седнаха до масата под лампата. — Това ти е наказанието, задето закъсня.
— Да, но как може тъй? Той нали трябваше да бъде в съвета?
— Беше, но се върна и пак отиде някъде. Но нищо. Не говори за това. Къде беше? Все с принца ли?
Тя знаеше всички подробности от живота му. Той искаше да й каже, че не бе спал цяла нощ и е заспал, но като гледаше нейното развълнувано и щастливо лице, стана му съвестно. И каза, че е трябвало да отиде да даде отчет за заминаването на принца.
— Но сега се свърши, нали? Той замина.
— Слава Богу, свърши се. Няма да повярваш колко непоносимо ми беше.
— Защо пък? Та това е обикновеният ви живот на вас, младите мъже — каза тя, смръщила вежди, и като се залови за плетивото, което лежеше на масата, без да погледне Вронски, започна да вади куката.
— Аз отдавна вече съм оставил тоя живот — каза той, като се учудваше от промяната в израза на лицето й и се мъчеше да разбере значението му. — И признавам — каза той и усмивката му откри гъстите бели зъби, — тая седмица се оглеждах като в огледало, наблюдавах тоя живот и ми беше неприятно.
Тя държеше в ръце плетивото, но не плетеше, а го наблюдаваше със странен, искрящ и недружелюбен поглед.
— Тая сутрин идва при мене Лиза — те все още не се страхуват да идват у дима въпреки графиня Лидия Ивановна — прибави тя, — и ми разправи за вашата атинска вечеринка. Каква мръсотия!
— Исках да кажа само, че…
Тя го прекъсна:
— Thérèse ли е била, с която ти се познаваше по-рано?
— Исках да кажа…
— Колко отвратителни сте вие мъжете! Как не можете да разберете, че една жена не може да забрави това — каза тя, като кипваше все повече и повече и с това му откриваше причината за раздразнението си. — Особено една жена, която не може да познава живота ти. Какво зная аз? Какво знаех? — каза тя. — Това, което ми кажеш ти. А отде да зная дали си ми казвал истината…
— Ана! Ти ме обиждаш. Нима не ми вярваш? Нима не съм ти казал, че нямам мисъл, която не бих ти открил?
— Да, да — каза тя и, както изглежда, се мъчеше да прогони ревнивите си мисли. — Но ако знаеше колко ми е тежко! Аз ти вярвам, вярвам ти… Та за какво разправяше?
Но той не можеше да си спомни веднага какво бе искал да каже. Тия пристъпи на ревност, които напоследък все по-често и по-често я обземаха, го ужасяваха и колкото и да се опитваше да скрие това, го караха да охладнява към нея, макар и да знаеше, че причината за ревността е любовта й към него. Колко пъти той бе си казвал, че нейната любов е щастие; и ето тя го обичаше, както може да обича една жена, за която любовта стои над всички блага в живота — а той беше много по-далеко от щастието, отколкото когато бе тръгнал след нея от Москва. Тогава той се смяташе нещастен, но щастието беше пред него; сега чувствуваше, че по-хубавото щастие е вече отминало. Тя съвсем не беше оная, каквато я видя най-напред. И нравствено, и физически тя бе се променила в лошия смисъл. Беше се разширила цялата и когато говореше за актрисата, лицето й имаше зъл израз, който го загрозяваше. Той я гледаше, както човек гледа откъснатото от него и повехнало цвете, в което едва познава хубостта, заради която го е откъснал и погубил. И въпреки това чувствуваше, че тогава, когато любовта му беше по-силна, той можеше, ако би поискал това, да изскубне тая любов от сърцето си, но сега, когато, както в тоя миг, му се струваше, че не изпитва любов към нея, знаеше, че не може да скъса връзките си с нея.