Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Левин слушаше и се мъчеше да измисли, но не можа да намисли какво да каже. Навярно Николай почувствува същото; той започна да разпитва брат си за работите му и Левин бе доволен да говори за себе си, защото можеше да говори, без да се преструва. Той разправи на брат си своите планове и начинания.
Брат му го слушаше, но очевидно не се интересуваше от това.
Тия двама души бяха така родни и близки, че най-малкото движение, тонът на гласа им говореше и на двамата повече, отколкото можеха да си кажат с думи.
Сега и двамата имаха една и съща мисъл — болестта и близката смърт на Николай, и тая мисъл поглъщаше всичко останало. Но нито единият, нито другият не смееха да говорят за нея и затова всичко, каквото и да си кажеха, без да засегнат онова, което единствено ги занимаваше, беше лъжа. Левин никога не бе се радвал толкова, че вечерта се е свършила и че трябва да отиде да спи. Никога с който и да било чужд човек, на каквото и да било официално посещение не бе така неестествен и фалшив, както тая вечер. И съзнанието и разкаянието за тая неестественост го правеха още по-неестествен. Искаше му се да плаче над умиращия си любим брат, а трябваше да слуша и поддържа разговора му за това, как ще живее.
Понеже в къщи беше влажно и само една от стаите беше затоплена, Левин настани брат си да спи зад преградката в неговата спалня.
Брат му си легна — кой знае дали спеше, или не, но се въртеше като болен в леглото, кашляше и когато не можеше да се изкашля, мърмореше нещо. Понякога въздишаше тежко и казваше: „Ах, Боже мой!“ Понякога потта го душеше и той ядосано извикваше: „А, дявол да го вземе!“ Левин дълго не можа да заспи, слушаше го. Мислите му бяха най-разнообразни, но краят на всички мисли беше един: смъртта.
Смъртта, неизбежният край на всичко, за пръв път се изправи пред него с неотразима сила. И тая смърт, която беше тук, в тоя любим брат, който стенеше в просъница и по навик безразлично призоваваше ту Бога, ту дявола, съвсем не беше така далеко, както му се струваше по-рано. Тя беше у самия него — той чувствуваше това. Ако не днес — утре, ако не утре — след тридесет години, нима не е все едно? А какво нещо е тая неизбежна смърт, той не само не знаеше, не само не бе помислял никога, но не умееше и не смееше да мисли за това.
„Работя, искам да направя нещо, а съм забравил, че всичко ще свърши, че има смърт.“
Той седеше на кревата в тъмнината, свит и прегърнал коленете си, и мислеше, като задържаше дъха си от напрежение на мисълта. На колкото повече напрягаше мисълта си, толкова по-ясно му ставаше, че това е несъмнено така, че той наистина е забравил, пропуснал е да види в живота едно малко обстоятелство — че ще дойде смъртта и всичко ще свърши, че не е заслужавало да се започва нищо и че никак не може да се помогне на това. Да, това е ужасно, но е така.
„Но аз съм още жив. Какво да се прави сега, какво?“ — с отчаяние каза той. Запали свещта, предпазливо стана, отиде пред огледалото и започна да оглежда лицето и косите си. Да, сколуфите му бяха прошарени. Отвори уста. Задните му зъби бяха започнали да се развалят. Разголи мускулестите си ръце. Да, има много сили.
Но и Николенка, който диша там с останките от белите си дробове, също имаше здраво тяло. И изведнъж той си спомни как като деца си лягаха заедно да спят и чакаха само Фьодор Богданич да излезе от вратата, за да се замерват с възглавници и да се кикотят, да се кикотят неудържимо, така че дори страхът от Фьодор Богданич не можеше да спре това буйно избликнало съзнание за щастието на живота. „А сега тия изкорубени кухи гърди… и аз, който не зная защо и какво ще стане с мене…“
— Кха! Кха! А, дявол да го вземе! Какво се шляеш, защо не спиш — обади се гласът ма брат му.
— Ей тъй, не зная, безсъница.
— А пък аз спах хубаво и сега вече не се потя. Погледни, пипни ризата ми. Нали няма пот?
Левин го попипа, оттегли се зад преградката, угаси свещта, но още дълго време не можа да заспи. Едва сега той си у ясни донейде въпроса как да живее, след като пред него бе се изправил един нов неразрешим въпрос — смъртта.
„Да, той умира, ще умре напролет, как ли да му помогна? Какво мога да му кажа аз? Какво зная за това? Та аз бях забравил, че има такова нещо.“
XXXII
Левин отдавна вече бе забелязал, че когато с хората ти е неловко от тяхната прекалена отстъпчивост и покорност, много скоро започва да ти става непоносимо от прекалената им взискателност и придирчивост. Той чувствуваше, че това ще стане и с брат му. И наистина кротостта на брата Николай не беше за дълго. Още на другата сутрин той стана раздразнителен и упорито взе да се заяжда с брат си, като го засягаше на най-болните места.