Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
„Глупаво говедо! Нима аз съм такъв?“ — мислеше той.
Както и да е, на седмия ден, преди заминаването му за Москва, когато се сбогува с него и получи благодарността му, той беше щастлив, че се е отървал от това неловко положение и от неприятното огледало. Сбогуваха се на гарата, на връщане от един лов за мечки, дето през цялата нощ пред тях се бе разиграло руското юначество.
II
Когато се върна в къщи, Вронски намери писъмце от Ана. Тя пишеше: „Аз съм болна и нещастна. Не мога да излизам, но не мога и да не ви виждам повече. Елате довечера. В седем часа Алексей Александрович отива в съвета и ще бъде там до десет.“ След като помисли един миг, че е чудно, дето тя го вика направо у дома си, въпреки искането на мъжа й да не го приема, той реши да отиде.
Тая зима Вронски бе произведен полковник, напусна полка и живееше сам. След като закуси, той веднага легна на дивана и в продължение на пет минути спомените за най-безобразни сцени, които бе видял през последните дни, се объркаха и се сляха с представата за Ана и за селянина от хайката, който играеше важна роля в лова на мечки; и Вронски заспа. Събуди се в тъмно, треперещ от страх, и бързо запали свещта. „Какво бе това? Какво? Какво страшно видях насън? Да, да. Струва ми се, селянинът от хайката, дребен, мръсен, с чорлава брада, правеше нещо наведен и изведнъж заприказва на френски някакви странни думи. Да, повече нищо не съм сънувал — каза си той. — Но защо това нещо бе така ужасно?“ Той живо си спомни пак селянина и ония неразбираеми френски думи, които бе казал тоя селянин, и ужас премина като студ по гърба му.
„Глупости!“ — помисли Вронски и погледна часовника.
Часът беше вече осем и половина. Той позвъни на слугата, набързо се облече и излезе на външната стълба, като забрави напълно съня си и се измъчваше само от мисълта, че е закъснял. Когато стигна до входа на Каренини, погледна часовника и видя, че е девет без десет. Една висока, тясна карета, впрегната в два сиви коня, стоеше пред входа. Той позна каретата на Ана. „Тя идва при мене — помисли Вронски, — и по-добре е. Неприятно ми е да влизам в тая къща. Но все едно; не мога да се скрия“ — каза си той и с ония, усвоени още от детинство маниери на човек, който няма от какво да се срамува, Вронски излезе от шейната и се приближи до вратата. Вратата се отвори и един слуга с одеяло в ръка извика каретата. Вронски, който не бе свикнал да обръща внимание на подробностите, все пак долови сега учудения израз, с който слугата го погледна. На самата врата Вронски почти се сблъска с Алексей Александрович. Газовата лампа направо осветяваше безкръвното му, отслабнало лице под черната шапка и бялата връзка, която блестеше изпод бобровата яка на палтото му. Неподвижните помътнели очи на Каренин се насочиха към лицето на Вронски. Вронски се поклони, а Алексей Александрович подъвка с устни, вдигна ръка към шапката си и отмина. Вронски видя как, без да се обърне, той се качи в каретата, пое през прозореца одеялото и бинокъла и се скри. Вронски влезе в антрето. Веждите му бяха начумерени и очите му блестяха със зъл и горд блясък.
„Ех, че положение! — мислеше той. — Ако той се бореше и бранеше честта си, аз бих могъл да действувам, да изразя чувствата си; но тая слабост или подлост… Той ме поставя в положение на измамник, когато аз не съм искал и не искам да бъда такъв.“
След обяснението му с Ана в градината на Вреде мислите на Вронски се бяха променили много. Като се покоряваше неволно на слабостта на Ана, която му се отдаваше цяла и чакаше само той да реши съдбата й, и като приемаше предварително всичко, той отдавна бе престанал да мисли, че на тия връзки може да се тури край, както мислеше тогава. Честолюбивите му кроежи отново бяха отстъпили на заден план и понеже чувствуваше, че се е измъкнал вече от тоя кръг на дейност, в който всичко бе определено, той се отдаваше цял на чувството си и това чувство го привързваше все по-силно и по-силно към нея.