Спектър (Всеки ловец иска да знае(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Спектър (Всеки ловец иска да знае(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))». Краткое содержание книги:
„Ти си моето ято. Както кажеш, така ще бъде правилно“ — отговори момичето.
„Шеалите са твоето ято! Това е твоят свят! Аз съм само пришълец, дошъл отдалеч и за кратко. Кажи, момиче!“
„Не знам…“
Ирина го прегърна и го отдръпна от момичето.
— Престани! Та тя е дете! Как може да вземе решение за цял един свят? И каква ценност ще има нейното решение?
— А каква ценност ще има нашето решение? — попита Мартин. — Кой друг да реши… ако не децата на този свят…
Но все пак се обърна към момичето и каза:
„Извинявай. Вълнувам се. Не знам как да постъпя. Не искам да донеса беда на твоя свят.“
„Бих ти простила, ти си моето ято — отговори момичето. — А ти можеш ли да избереш?“
„Не. Аз даже не знам какво ще се случи и защо. Аз само предполагам.“
„Тогава защо се безпокоиш напразно?“
„Защото съм разумен…“ — отговори Мартин.
Момичето постоя неподвижно, после крилата й се стрелнаха нагоре и Мартин прочете:
„Тогава аз не искам да оставам завинаги разумна. Това е страшно. Възрастните са прави, разумът е зло. Той е нужен само в началото на живота, за да се приспособиш към света.“
— Поздравявам те, Мартине — прошепна Ира. — Ти току-що убеди детето, че да се мисли е лошо.
Покрай тях премина малка група шеали. Четирима възрастни. Всичките — със спокойни, лишени от любопитство погледи.
Мартин затвори очи и се облегна на каменната стена. Някъде в дълбината на храма пулсираше звук — нисък, на самия праг на чуваемост, но кой знае защо — приятен… като мъркане на огромна доволна котка.
„Да вървим, момичета“ — каза Мартин.
Върхът на храма приличаше на кратер на вулкан.
Спиралният път се вливаше в каменен пръстен, в центъра на който зееше широк кладенец. От него към небето се издигаше стълб от светлина и топлина. Когато се приближи към незаградения ръб, Мартин се разтрепери — долу се виждаше кълбяща се огнена завеса. Камъкът под краката им беше топъл, напукан.
— Черен вход за ада… — прошепна Ирина до рамото му.
Пръстенът около кладенеца не пустееше. С гръб към пропастта се бяха наредили шеали със странно оцветени в черно и червено пера. Когато се вгледа, Мартин разбра, че са слепи — очите им бяха или избодени, или изгорени много отдавна.
— Това са свещениците от храма — поясни Ира. — Не съм се качвала тук, но научих някои неща…
— А тези… — Мартин кимна към няколко двойки, обикалящи около кладенеца. Всяка се състоеше от възрастен шеал и птиче.
— Това са онези птичета, които са достатъчно съзрели, за да изгубят разума си. По пътя им към живота на възрастни ги придружават родителите им или по-големи приятели…
Момичето се обърна към Мартин и разпери криле:
„Това е последният обред. Елате, ще превеждам, докато мога. Ти всичко ще разбереш.“
Мартин и Ирина тръгнаха по пръстена след момичето. Първият свещеник за миг се запъна и крилете му започнаха да чертаят думи на жестомимичния език на шеалите. Навярно слепецът беше доловил в стъпките на Мартин и Ирина походките на пришълци. Но момичето настойчиво пропя нещо — и крилете на свещениците се стрелнаха във въздуха.
„Раждането на невинни… отхвърлящи предопределението… въздигнали се към небето… познали хода на времето… разделили думите и делата… погледнали в утрешния ден… видели законите…“
Крилете на момичето се движеха толкова бързо, че Мартин едва успяваше да чете думите й. Изглежда, то не успяваше да преведе всичко — сякаш жестовете на свещениците носеха в себе си не просто букви или йероглифи, а цели смислови блокове…
Вторият свещеник вдигна криле вече без колебание:
„Позналите доброто и злото… загубили покой… стремящи се да узнаят непознаваемото… изменили на земята и водата… разделили живота и смъртта… не станали щастливи…“
— Чел съм за нещо подобно и при нас… — промърмори Мартин, просто за да прогони магията.
Ирина отговори тихо:
— До нещо подобно стига всеки разум.
„Хилядолетия болка и кръв… търсения и поражения… в преследване на битието… смисълът на смисъла… в страх и печал… слабите криле на бурята… опознавайки живота — опознаваш смъртта…“
Внезапно, с някакво неочаквано студено равнодушие, Мартин си помисли, че когато Адам и Ева са вкусили от дървото на познанието, изобщо не са станали смъртни. Те само са разбрали, че са смъртни. Разбрали са, защото точно в този миг са се сдобили с разум. Сменили са вечното райско безгрижие с ефимерните мъки на разума.
Кой казва, че плодовете от Дървото на познанието са сладки? Дяволът? Какво пък, той е известен измамник. Сокът на райското дърво е бил горчив като хинин и режещ като начупено стъкло. Но когато забраненият плод докосне устните ти, вече не е по силите ти да го отхвърлиш. Плачеш като звяр, облизал окървавено острие. Плачеш, давейки се в собствената си кръв — и продължаваш да лижеш смъртоносното острие…