Спектър (Всеки ловец иска да знае(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Спектър (Всеки ловец иска да знае(роман в седем части, със седем пролога и един епилог))». Краткое содержание книги:
— Могат ли да те нападнат? — попита Мартин.
— Могат — отговори простичко момичето. — Ще има още много вълнения… ще има огън и кръв.
— Не исках — каза Мартин. — Прости ми.
— Всичко е наред — каза момичето. — Така е трябвало да стане — и така стана. „Безкрилият пришълец ще пристъпи в бездната, за да може момичето от неговото ято да запази разума си…“ Кой е очаквал, че това ще се случи наистина? Откъде безкрилият пришълец ще има свое ято?
— Така значи… — рече провлачено Мартин. — Винаги съм мечтаел да стана герой от пророчество… Точно така ли е написано?
Момичето се поколеба.
— Ами… те тези пророчества са такива двусмислени… Буквално е „чужденец, неспособен да лети“ — това би могъл да е всеки шеал от друга държава. И още „дете от неговото стадо“ — отнася се по-скоро за момче, отколкото за момиче. Но така се смяташе по-рано. Сега всички ще мислят по друг начин. Вече се разпоредих.
Мартин неволно се усмихна.
— Ясно. Какво пък, тогава няма да ти давам никакви напътствия. Ти ще се справиш прекрасно и сама.
— Аз съм много разумно момиче — каза птичето.
Автобусът спря. Шофьорът хвърли на Мартин празен поглед и се обади:
„Здравей. Идваш ли?“
„Здравей. Идваме“ — отговори Мартин.
И докосна на прощаване крилете на девойката. Искаше да я потупа по смешния жълт перчем, но не се реши да го направи под яростните погледи на охраната.
Автобусът потегли с бучене по улицата. Мартин погледна с упрек Ирина и тя наведе поглед.
— Ти си знаела — каза той.
— Знаех. Само че мислех, че този „чужденец, неспособен да лети“ ще бъда аз. Проблемът при тези пророчества е, че всичко е уклончиво, неразбираемо, заплетено…
Мартин поклати глава. Не му се искаше да ругае. Цялото тяло го болеше. Автобусът бавно се носеше към Станцията, зад гърбовете им оставаше обхванатият от епидемия на разумност град.
— Разумни шеали… — прошепна Ирина прочувствено. — Какво ли ще стане сега…
— Юрий Сергеевич ще ми откъсне главата — съгласи се Мартин. — Вместо меланхолични, спокойни шеали — енергична млада раса. Като гръм от ясно небе… И ти ще си изпатиш, не се усмихвай.
— Не се усмихвам на това. Все още съм жива, разбираш ли? И ако след половин час вляза в Станцията — ще остана жива. Фантастика!
Мартин се замисли и сложи топлинната пушка на коленете си. Автобусът тихо се носеше в нощта.
А отзад, в града, прозвуча нещо като картечен откос.
— Ира, та нали ти за пръв път постигна успех… — каза Мартин. — Виждаш ли? Нещо се променя.
Но тя поклати глава.
— Не го постигнах аз, Мартине. Ние го постигнахме.
Никой не ги нападна.
Верандата пред входа на Станцията беше пуста и те се изкачиха по стъпалата. Мартин отвори вратата пред Ирина и я изчака да влезе. Огледа се.
Не се виждаха преследвачи.
Затова пък на някои места в града бяха избухнали пожари.
— Успех, момиче — прошепна Мартин, загледан към Джорк. Влезе след Ирина и затвори вратата.
Вече бяха в Станцията. В абсолютна безопасност. На територията на пазителите никой не можеше да навреди никому.
— Преминахме — каза Мартин. — Ира, ние преминахме!
Усмихнаха се глупаво един на друг.
Предопределеността беше пречупена!
Ирина шест беше останала жива!
— Имаш ли история за пазителите? — попита Мартин.
Момичето кимна и попита:
— А ти за какво ще разказваш?
Мартин кимна към входната врата.
— За тези, които успяват да преминат нататък. И за онези, които остават. И за това, че тази история се случва не за първи път.
— Моята история е по-простичка — призна Ира. — Но мисля, че ще свърши работа.
— Тогава да вървим — реши той. — Да си разкажем приказките и…
— И къде ще отидем?
Мартин се сепна. Погледна я в очите и попита с въздишка:
— На Талисман?
— Да. Там е другото мое „аз“. Не мога да я оставя. Тя не би ме изоставила.
— Значи на Талисман — примири се Мартин. — Как ми се иска да се прибера вкъщи…
— И на мен.
Коридорът ги отведе в чакалнята. За разговорите с пазителите бяха предназначени мънички кабинки, наредени по периметъра на залата. Вратите на две от тях бяха открехнати.
— Чакали са ни — отбеляза Мартин.
— Те винаги чакат — съгласи се Ирина. — Е… късмет!
Преди да тръгнат към кабинките, те се целунаха. Като приятели, а не като любовници.
— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят.