Майсторите на желязото
- Автор: Тили Патрик
- Серия: Войните на Амтрак #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Майсторите на желязото». Краткое содержание книги:
Под свистенето на пръчката на чиновника окованите Стив, Джоди, Келсо и Клиъруотър следваха носилката по оживените улици към внушителното жилище на търговеца на роби. Само Кадилак беше поканен да влезе през предната врата; тях ги отведоха в една барака отзад и ги заключиха.
Имаше още бараки, в които имаше други мюти. На пода от дървени летви имаше тънък пласт мръсна слама. Имаше ведро с вода за пиене или миене — при условие, че някой имаше желание да се мие — и друго ведро за ходене по нужда. Голяма крачка назад от луксозните жилищни помещения, които Стив беше открил в Сантана Дийп.
От разменените вулгарни бележки, които Кадилак беше дочул, докато го носеха от пристанището, му стана ясно, че неговите услуги — или по-скоро услугите на маскираната дама — са за търговеца на роби. Сред смях и шеги един словоохотлив език разкри, че въпросният господин не жалел средства за интимни запознанства с дами от висшето общество.
За радост на Кадилак през нощта новият му собственик не направи никакъв опит да получи равностойността на парите, които беше платил. Следващата сутрин, когато се поздравяваше за късмета, че е бил удобно настанен, докато задниците на другите бяха мръзнали в бараката, охолният му парфюмиран живот изведнъж свърши. Един от корейските чиновници, които бяха посрещнали „Йоко Ми-Шима“ на пристанището, влезе в спалнята, нареди на мюта да вземе торбата си, после отвори една тайна врата и по някакво тясно стълбище вкара Кадилак в мазе, осветено от няколко фенера. Долу го чакаше Клиъруотър. Чиновникът каза на Кадилак да свали маската, перуката и дрехите си, взе ги и се качи горе. Клиъруотър коленичи.
Кадилак послушно коленичи до нея и извади комплект бои за тяло.
— Достатъчни ли ще са?
— Да.
Тя нарисува с пръсти познатите линии върху гърба му и запълни кожата между тях с различни бои. Бяха правили това един на друг, откакто тя беше избрана от съвета на старейшините на племето за негова спътница. Връщането към нашареното тяло беше последната стъпка в осъзнаването, че съдбата му е свързана с Плейнфолк. Докато работеше с водоустойчивото багрило върху кожата на Кадилак, Клиъруотър тихичко си пееше една от огнените песни на М’Кол, която и двамата знаеха много добре.
— Тъжен ли си?
— Не. Това, което става, е по волята на Талисмана. — Кадилак въздъхна. — Но сегашното ни положение ме тревожи.
— Страхуваш се, че може да се случи нещо, което да попречи на бягството ни?
Кадилак вдигна рамене.
— Ако е начертано да избягаме, ще успеем. Тревожи ме, че Брикман вече не е сам. Защо тези майстори на желязо му помагат? Той не ми казва нищо за тях. С теб говори ли?
Странно. Докато боята покриваше все по-голяма част от тялото му, той говореше все по-малко и по-малко с гласа на облачния воин.
— Той каза, че трябва да му вярваме.
Кадилак отново се засмя горчиво.
— Какво друго може да каже?
— Ти четеш ума му.
— Да. Но не мислите му. Ти си по-близко до него, отколкото аз ще бъда някога. Ти можеш да четеш сърцето му и да виждаш душата му.
— Понякога…
— И какво виждаш?
Клиъруотър го заобиколи на колене и започна да оцветява лицето му.
— Любов. Смърт. Предателство. Ново начало…
— Ще бъдеш ли отнета от мен?
Тя начерта една тънка линия на бузата и на врата му.
— Не знам. Ти четеш камъните. Но каквото и да се случи, част от мен ще е винаги с теб.
— Но ти няма да бъдеш.
Клиъруотър хвана брадичката му.
— Ако ти трябва да бъдеш меч на Талисмана, силата ти не трябва да дойде от мен, а от самия теб. — Тя притисна пръст към сърцето му. „По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — помисли Кадилак. — О, мила Майко! Защо животът е толкова труден и пълен с болка?“
Облечен като мют, Кадилак беше вкаран при другите в бараката. Това беше първото му сблъскване с живота в Ни-Исан като тревна маймуна. Вонеше на изпражнения, малкото храна беше безвкусна. И най-лошо от всичко — нямаше саке.
По-късно дойде Сайд-Уиндър и Стив говори с него през една пролука между летвите.
— Как те пуснаха от кораба?
— Пак авария. Всички слязоха на брега, с изключение на техниците.
— Дойде да се сбогуваме ли?
— Не. Идвам с вас. — Твърдо стиснатите устни на „мексиканеца“ се разтеглиха в щастлива усмивка. — Какво ще кажеш?
Стив също се усмихна.
— Няма ли да ти липсват израстъците?