Град от кости

Задави я чувство за вина. Ако не беше тя, Алек нямаше сега да има нужда от патерици.

— Наистина се радвам, че си добре — каза тя, като вложи в гласа си цялата искреност, на която бе способна.

Алек примигна.

— Благодаря.

— Значи Магнус те излекува, така ли? — рече Клеъри. — Люк каза…

— Да, той! — извика Изабел. — Беше неописуемо. Той се появи и нареди всички да напуснат стаята, като затвори вратата. Отвътре се пръскаха сини и червени искри и подът се тресеше.

— Нищо такова не си спомням — каза Алек.

— После той цяла нощ седя до леглото на Алек, чак до сутринта, за да се увери, че като се събуди, ще бъде добре — допълни Изабел.

— И това не си го спомням — добави припряно Алек.

Червените устни на Изабел се изкривиха в усмивка.

— Чудя се как ли се е сетил Магнус да дойде? Попитах го, но той не ми каза.

Клеъри си спомни за сгънатия лист хартия, който Ходж бе хвърлил в огъня, след като Валънтайн бе изчезнал. Ама че странен човек, помисли си тя, той бе направил всичко възможно, за да спаси Алек, и в същото време извърши предателство към всички и всичко, за което някога го е било грижа.

— Не знам — рече тя.

Изабел сви рамене.

— Предполагам, че е чул по някакъв начин. Той сякаш е прикачен към огромна клюкарска мрежа. Такова момиче е.

— Говориш за великия магьосник на Бруклин, Изабел — напомни й Алек, но тя не му обърна внимание. Той се обърна към Клеъри. — Джейс е горе, в оранжерията, ако искаш да го видиш, ще те заведа.

— Ти ли? — Клеъри не вярваше на ушите си.

— Разбира се. — Алек сви рамене, като малко се почувства неудобно. — Защо не?

Клеъри погледна към Изабел, която също сви рамене. Очевидно Алек не бе посветил сестра си в това, което бе намислил.

— Вървете — каза Изабел. — Няма само с вас да се занимавам. — Тя им помаха с ръка. — Чаоо.

Те тръгнаха заедно по коридора. Алек крачеше бързо, макар и с патерици. Клеъри трябваше да подтичва след него.

— Аз имам къси крака — напомни му задъхано тя.

— Извинявай — разкаяно намали крачка. — Виж — започна той. — Онези неща, които ми каза, когато ти се разкрещях за Джейс…

— Спомням си — каза тихо тя.

— Когато ми каза, че ти, сещаш се, че аз само… направих го, защото… — Той сякаш се чудеше как да състави нормално изречение. Опита отново. — Когато ти каза, че аз съм…

— Алек, недей.

— Да. Няма значение. — Той стисна устни. — Явно не ти се говори за това.

— Не е така. Знам, че това, което казах, беше ужасно, пък и не беше вярно…

— Вярно беше — рече Алек. — Всяка дума.

— Това не оправя нещата — каза Клеъри. — Не всичко, което е истина, трябва да бъде казано. Беше подло. А относно това, което ми беше казал Джейс, че никога не си убивал демони, той също така ми каза, че не си го правил, защото си пазел него и Изабел. Каза го като похвала. Джейс може да е рязък, но той… — Те обича, искаше й се да каже, но се спря. Вероятно беше твърде сложно. — Никога не ми е казвал лоша дума за теб, никога. Кълна се — завърши тя, леко задъхана.