Намисли си число

— Да? — Поздравът му спокойно можеше да се сбърка с хъркане.

— Дейвид ли е? — Женският глас му бе познат.

— Дейвид е на телефона.

— О-о, звучеше някак… странно. Обажда се Лора. От болницата. Искаше да ти звънна, ако… Ако стане нещо — добави тя след достатъчно дълга пауза, та да стане ясно, че вероятно се е надявала причината за желанието му да е била по-различна от посочената.

— Така е, благодаря, че си се сетила.

— Удоволствието е мое.

— И какво — станало ли е нещо?

— Господин Дърмот почина.

— Моля? Би ли повторила?

— Грегъри Дърмот, мъжът, от когото се интересуваше, умря преди десет минути.

— Причина за смъртта?

— Още няма нищо официално, но излязоха резултатите от магнитния резонанс, направен при постъпването му в болницата. Те показват фрактура на мозъка и масивен кръвоизлив.

— Ясно. Предполагам, че не е изненадващо… при такава травма. — Усещаше нещо особено, но чувството бе някак далечно и не можеше да бъде определено точно.

— Не, не и с такава травма.

Чувството бе слабо, но притеснително — като тъничък писък сред силен вятър.

— Не, наистина. Ами, благодаря, че се обади, Лора. Много мило от твоя страна.

— Няма проблем. Има ли нещо друго, което мога да направя за теб?

— Не се сещам — отвърна й той.

— Най-добре ще е да поспиш малко.

— Да, разбира се. Лека нощ. И благодаря още веднъж.

Първо изключи телефона, после и фаровете на колата и потъна обратно назад към седалката. Прекалено бе изцеден, за да се движи. Без светлината на фаровете внезапно всичко около него потъна в непрогледен мрак.

Докато очите му бавно се приспособяваха, черното небе и гора станаха тъмносиви, а покритото със сняг пасбище — светло, почти сребристосиво. На изток, където след час над едва различимия гребен на хълмовете щеше да изгрее слънцето, проблясваше бледо сияние. Снегът беше спрял. Къщата, край която бе прислонена колата, бе голяма, студена и тиха.

Опита се да прозре случилото се и да го опише възможно най-просто, още от самото начало. Детето в спалнята със самотната му майка и ненормалния му алкохолизиран баща… писъците и кръвта, безпомощността… ужасната физическа и психическа травма… убийственото бълнуване, заблудата, че чрез смърт може да се постигне отмъщение и изкупление. И така малкото момче Спинкс бе пораснало и се бе превърнало в лудия Дърмот, който бе убил поне петима души и за малко да убие още двайсет. Грегъри Спинкс, бащата, бе прерязал гърлото на майка му, а Грегъри Дърмот, синът, се оказа със смъртоносно разбит череп в същата къща, където бе започнало всичко. Гърни се загледа навън, към почти невидимите хълмове. Знаеше, че има още една история, която трябва да обмисли и да разбере по-добре. Това, естествено, бе историята за собствения му живот. За бащата, който го бе пренебрегвал, за порасналия син, който той игнорираше в отговор. За обсебващата професия, която му бе донесла толкова много слава и високи оценки и толкова малко спокойствие. За малкото момче, което бе умряло, защото той не го гледаше, а мислеше за поредния масов убиец. И за Маделайн, която като че ли разбираше всичко това. Маделайн, светлината, която почти бе изгубил. Светлината, която бе застрашил.