Ловецът на елени
- Автор: Купер Джеймс Фенимор
- Серия: leatherstocking tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Мусаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на елени». Краткое содержание книги:
— В отговор на вампума би трябвало да се изпрати вампум — каза той, — на вестта се отговаря с вест. Чуй какво има да каже Голямата змия на делауерите на лъжливите вълци от големите езера, които вият в нашите гори. Те не са дори вълци, а кучета, дошли да търсят своите опашки и уши, отрязани от ръцете на делауерите. Умеят да крадат млади жени, но не умеят да ги пазят. Чингачгук взе своята оттам, където я намери. Той не поиска позволение от никое канадско псе. Ако има нежни чувства в сърцето си, това не е работа на хуроните. Чингачгук го казва на онази, която е щастлива да го узнае, и не крещи за това в гората за ушите на онези, които разбират само писъците, нададени от страх. Дори вождовете на собственото му племе не бива да знаят какво става в колибата му, а още по-малко тия разбойници, мингосите.
— Наречи ги скитници, Змия! — прекъсна го Ловецът, който не можеше да обуздае радостта си. — Да, наречи ги скитници — това прозвище им е най-омразно, но е напълно вярно. Не се бой за мен! Аз ще им предам съобщението ти сричка по сричка и няма да изпусна нито една подигравка или обида. Те и без това не заслужават нищо по-добро от теб.
— А още по-малко тия скитници, мингосите! — подхвана отново Чингачгук. — Кажи на хуронските псета да вият по-високо, ако искат някой делауер да ги намери в гората, където се крият като лисици, вместо да ходят на лов като воини. Докато в лагера им се намираше делауерската девойка, имаше смисъл да ги преследват; сега обаче те ще бъдат забравени, освен ако вдигат шум. Чингачгук не желае да си създава труд да се връща в своето село за още воини. Той ще ги настигне по пътеката на бягството им. И ще ги следва сам до Канада, освен ако не скрият дирите си под земята. А Вах-та!-вах ще задържи при себе си, за да му готви дивеч; те двамата ще бъдат достатъчни, за да прогонят хуроните в тяхната земя.
— Тази вест е чудесна, както обичат да казват офицерите — извика Ловецът. — Тя ще разиграе кръвта на всички хурони — и особено там, където се казва, че и Вах-та!-вах ще се втурне по петите им, докато бъдат изгонени напълно от тази страна. Все пак не винаги големите думи са големи дела. Обикновено изпълняваме само половината от обещаното… А сега, Джудит, ваш ред е да говорите, защото хуроните очакват отговор от всички ви с изключение може би на бедната Хети.
— А защо не и от Хети, Ловецо? Тя често говори смислено. И индианците може да уважат думите й, защото те съчувствуват на хората в нейното положение.
— Това е вярно, Джудит и добре го измислихте. Червенокожите наистина почитат всички нещастници, особено такива като Хети! И тъй, Хети, ако имаш да кажеш нещо, ще го предам на хуроните така точно, сякаш са думите на учител или мисионер.
Девойката се поколеба за миг, а после отвърна със своя нежен, тих глас, сериозно, както всички, които я предшестваха:
— Хуроните не могат да разберат разликата между белите хора и тях, инак не биха искали от нас с Джудит да живеем в техните села — каза тя, — ние сме привързани към това езеро и няма да го напуснем. В него се намират гробовете на мама и на татко, а дори и най-лошите индианци обичат да бъдат близо до гробовете на родителите си. Ако искат, ще отида при тях да им чета пак от Библията, но не мога да напусна гробовете на мама и татко.
— Това е достатъчно — достатъчно е, Хети, и е все едно, че ти си им изпратила двойно по-дълго съобщение — прекъсна я Ловецът. — А сега, Джудит, идва вашият ред и с това задачата ми тази вечер се свършва.
Джудит бе проявила нежелание да даде отговора си и с това донякъде беше възбудила любопитството на пратеника. Съдейки по всичко, което знаеше за нея, той никога не беше и предположил, че девойката ще бъде по-малко вярна на своите чувства и принципи, отколкото Вах-та!-вах или Хети. И все пак у нея явно имаше колебание, което малко го безпокоеше. Дори сега, когато беше поканена направо да говори, тя пак се колебаеше и не разтвори устни, докато пълната тишина не й показа с какво нетърпение се очакваха нейните думи. После наистина заговори, но нерешително и с нежелание.
— Кажете ми най-напред — кажете ни най-напред, Ловецо — започна тя, като повтори думите си само за да промени местоимението, — какво влияние ще окажат нашите отговори на вашата съдба? Ако трябва да станете жертва заради нас, би било по-добре да внимаваме какво говорим. Какви биха могли да бъдат последиците за вас?
— О, Джудит, със същия успех бихте могла да ме запитате в каква посока ще духа вятърът през идната седмица или колко годишна ще бъде следващата сърна, която ще убия! Мога да кажа само едно: че те гледат на мен малко мрачно, но не всякога черният облак носи гръмотевици и не след всяко полъхване на вятъра вали дъжд. Ето защо много по-лесно е да се зададе този въпрос, отколкото да му се отговори.