Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Кристофано започна делото си. В началото, както се очакваше, Дулчибени се гърчеше поради горенето от мехлема и надаваше кратки, потиснати викове. За да го разсейва, лекарят се опита да подхване разговор, питайки го кой е родният му град, как така е дошъл „При оръженосеца“ от Неапол и така нататък, сиреч всички ония въпроси, които от предпазливост аз все още не му бях задал. Дулчибени (както абат Мелани беше предположил) отговаряше едносрично, като оставяше темите за разговор да умрат една след друга, без да спомене нещо, което би могло да ми бъде от полза. Тогава лекарят засегна най-популярната тема през тези дни, тоест обсадата на Виена, и го попита какво се е говорило в Неапол.
— Не знам — каза Дулчибени лаконично, както и предполагах.
— Но затова се говори от месеци в цяла Европа. Според вас кой ще победи: християните или неверниците?
— Едновременно двете страни и никой — отвърна Дулчибени с явно нежелание.
Запитах се дали и по този повод, след като лекарят и аз излезехме от стаята му, Дулчибени щеше да подхване разпалена самотна реч по темата, която сега уж го отегчаваше.
— Какво имате предвид? — все пак настоя Кристофано, докато манипулациите му изтръгваха охкания от Дулчибени. — В края на една война, ако не се сключи взаимоизгоден договор, винаги има победител и победен.
Пациентът се сви рязко и успях да го задържа, чак след като го хванах за яката. Не разбрах дали болката го накара да избухне така яростно — каквото и да беше, този път Дулчибени предпочете събеседник от плът и кръв пред собственото си отражение в огледалото.
— Какво знаете вие! Толкова се говори за християни и османски турци, католици и протестанти, правоверни и неверници, като че правоверни и неверници съществуват наистина. Всичките до един обаче по един и същ начин сеят семето на омразата между отделните части от тялото на Църквата: тук римските католици, там привържениците на галиканизма, и така нататък. Но алчността и жаждата за власт не изповядват друга вяра, освен вярата в самите себе си.
— Но моля ви се! — намеси се Кристофано. — Да кажете, че християни и турци са едно и също нещо… само ако ви чуеше отец Робледа!
Дулчибени не го слушаше. Докато гневно тъпчеше в носа си част от съдържанието на табакерата, от която се сипеше прах по пода, гласът му се извисяваше яростно, като че реагираше на мъчителното горене на пришките. Докато го държах да не мърда, се опитвах да не задържам погледа си върху него — нещо крайно трудно в положението, в което се намирах.
В един определен момент суровият пациент отново започна да сипе хули върху Бурбоните и Хабсбургите, но и срещу Стюартите и Уилям Оранжки, както вече го бях чул да прави в острата си и самотна обвинителна реч срещу техните безчестни бракове. Лекарят, като добър тосканец, отрони някоя дума в защита на Бурбоните (сродени с Великия херцог на Тоскана, негов господар), но той му се възпротиви, говорейки с особена ненавист срещу Франция.
— Къде отиде старата феодална аристокрация, символ и гордост на тази нация? Какво си мислите, че са благородниците, които днес се тъпчат във Версай, ако не копелетата на кралете? Конди, Конти, Бофор, херцог дю Мен, херцог Вандом, Тулузкият херцог… Наричат ги принцове по кръв. Но коя кръв? Тази на курвите, попаднали в леглото на краля-слънце или в това на дядо му Анри Наварски!
Последният, продължи Дулчибени, нападнал Шартр само за да спечели Габриела Д’Естре, която, преди да му се отдаде, поискала баща й да бъде назначен за управник на града, а брат й — за епископ. Д’Естре успяла да се продаде на краля за собственото си тегло в злато, макар и да била ветеранка от леглата на Анри III (от когото старият Д’Естре бе спечелил шест хиляди скуди за услугата), на банкера Замет, на херцог дьо Гиз, на херцог дьо Лонгвил и на херцог дьо Белгард. И всичко това независимо от съмнителната слава на баба й, любовница на Франсоа I, на папа Климент VI и на Шарл дьо Валоа.
— Защо да се чудим — продължаваше Дулчибени — че големите феодали на Франция пожелаха да очистят кралството от тези мръсотии и поръчаха убийството на Анри Наварски? Но бе твърде късно! Сляпото могъщество на властелините оттогава насам щеше да ги помете и да ги смаже без никаква милост.
— Струва ми се, че преувеличавате — възрази Кристофано, вдигайки поглед от деликатната си дейност и наблюдавайки с притеснение разгорещения пациент.
Всъщност и на мен ми се струваше, че Дулчибени преувеличава. Разбира се, той се измъчваше от мъчителното горене с каустик. И все пак кротките и небрежни възражения на лекаря изобщо не заслужаваха неговите изблици на пламенен гняв. Трескавото треперене на крайниците говореше, че в действителност Дулчибени бе жертва на някакво особено състояние на нервна превъзбуда. И не успяваха да го усмирят и постоянните пощипвания от табакерата. Обещах си да разкажа всичко, колкото е възможно по-скоро, на абат Мелани.