Последният довод на кралете [bg]

Синята половина на гиганта беше неразрушима. Великият Глъстрод я беше направил такава, когато беше изписал словото си върху нея преди много години, през Старите времена. Но той беше писал само по едната половина. Острието на меча на Създателя бавно прекоси тънката разделителна линия между синята и бялата плът, прониза вътрешностите на гиганта, набучи го като парче месо, приготвено за огъня.

Страховития нададе пронизителен писък и последните сили напуснаха ръцете му. Кървавия девет отвори уста и пусна устната му. Сграбчи с една ръка рамото му, а с другата натисна меча. Смехът изсвистя през стиснатите му зъби, заклокочи през дупката на бузата му, докато той забиваше острието до дръжката. Върхът му се показа, блестящ и кървавочервен, под мишницата, между две плочи от бронята на гиганта.

Фенрис Страховития се олюля назад, като продължаваше да крещи с пълно гърло. От широко отворената му уста се проточи кървава лига. Раните в синята плът вече се бяха затворили, но тези в бледата приличаха на накълцано на касапски дръвник месо. Мъжете стояха като замръзнали, с увиснали над ръбовете на щитовете усти, с приковани в него очи. Краката му се затътриха заднишком, а ръката му посегна към почервенялата дръжка на меча, която стърчеше от корема му. Кръвта му се стичаше по топката на края й и оставяше червени следи по тревата. Писъкът премина в гърлен стон, едната пета се закачи в пръстта, той се стовари с трясъка на повалено дърво и остана да лежи по гръб в центъра на кръга, с разперени ръце и крака. Гърчовете по лицето най-после спряха и наоколо настана гробна тишина.

— Мътните да го вземат. — Каза някой. Логън примижа срещу слънцето и видя нечия тъмна фигура на стената над портата. — Мътните го взели, не мислех, че ще успееш. — Всичко пред очите му се разклати, когато тръгна към стената. Дъхът му свистеше студен през дупката на бузата и дращеше гърлото му. Мъжете, които оформяха кръга, се отдръпнаха безмълвно от пътя му и щитовете увиснаха в ръцете им.

— Не мислех, че ще успееш, а трябваше, стигне ли се до убиване, няма по-добър от теб! Няма по-лош! Винаги съм го казвал!

Логън тръгна с несигурна походка през портата, намери витото стълбище и започна да изкачва стръмните стъпала. Ботушите му стържеха по камъка и оставяха по него тъмни, размазани петна. От пръстите на лявата му ръка капеше кръв — кап, кап, кап. Всяка част от тялото му изгаряше от болка. Гласът на Бетод отново го прободе като нож:

— И все пак, аз се смея последен, а, Кървави девет? Ти си само листа по водата! Накъдето ги понесе течението!

Логън продължи нагоре, с пронизани от болка ребра, със здраво стиснати зъби и стържещо в овалната стена рамо. Нагоре, покрай стената, нагоре, сред ехото от тежкото си дишане.