Последният убиец
- Автор: Истерман Дэниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният убиец». Краткое содержание книги:
— Отлично — каза Растгу. — Утре двамата с Питър можем да започнем с търсенето в пустинята. Но се налага малко да си поемем дъх днес следобед; и двамата сме направо капнали. Ще ни трябва джип, и то добър — можеш ли да го уредиш? Ще имаме нужда и от още един, щом пристигне атакуващото отделение.
Собат кимна.
— Има един във фабриката, мога да го взема за няколко дни. Ще кажа, че колата ми се е повредила. Можете да купите другия в града. Има два „Ланд роувъра“ в борсовия бюлетин.
— Радиопредавател?
— Знаеш, че моят е прекалено слаб, за да достигна Израел. За колко време ще ви трябва?
— За около минута, ако всичко върви гладко. Договорили сме кодиран сигнал за начало на атаката.
— В такъв случай може би ще се наложи да използваме предавателя на местната армейска база. Мога да вляза без особени трудности.
— Това изглежда много рисковано — каза Рандал.
— Така е — отвърна Собат. — Но нямаме много голям избор.
Рано сутринта на другия ден Рандал и Растгу започнаха търсенето. Два дни кръстосваха пустинята като се сменяха на волана, без да срещнат никого или да видят нещо. Всяка вечер се връщаха обезверени, капнали, изнервени и със сълзящи от праха и ярката светлина очи.
— Тук няма нищо — изрече мрачно Рандал втората вечер.
— Мисля, че е по-надолу, някъде към Бам, близо до първия им център.
— Но в твоите документи се говори за Керман. Може да е някъде извън този район. Нека видим дали Халил не е имал повече късмет днес.
Докато те кръстосваха пустинята, Собат беше разпитвал дискретно из града. До предния ден не бе открил нищо подозрително, но когато влязоха в къщата, забелязаха, че е в добро настроение.
— Сайръс, Питър — започна веднага той, — мисля, че ги засякохме. Говорих днес с един стар приятел, който ръководи малка транспортна фирма в града. Той казва, че от края на шестдесетте години в околността няколко пъти е бил наеман тежък транспорт от една фирма със седалище в Техеран, казвала се „Шеркат е Лут“. Всички местни контрактори останали с впечатлението, че компанията работи за строителен обект в покрайнините на Намакзар, край едно малко село, наречено Андухгерд. Но изглежда никой не е виждал мястото с очите си. Компанията наемала афганистански работници от Техеран. Извършвали редовни замени, макар че никой не може да си спомни някога да е виждал някой от работниците да се завърне в столицата през Керман. Очевидно никой не е виждал нищо странно в това — считало се е, че те са се завръщали в Афганистан по пътя през Бам. Явно най-активният период е бил от 1968 до 1972. След това строителните работници престанали да идват. Но малки товари от екипировка, опаковани в сандъци, продължавали да минават по този път до неотдавна. Повечето от хората накрая решили, че първоначалният проект се е провалил — нещо, което едва ли би изненадало човек, запознат със ситуацията в тази страна. Предположили, че някой по върховете в Техеран симулира дейност като схема за избягване на данъци. Както и да е, никой никога не си е правил труда да пропътува стотина километра, за да провери. Разпитах няколко от официалните лица в града, но естествено никой не знаеше нищо. Изглежда, доста бакшиш е минал през нечии ръце.
Рандал кимна с иронична усмивка.
— Съвсем точно. Нали казват, че за да скрие човек нещо от властите в Иран, е достатъчно да го покрие с банкноти. А доколкото знаем, на нашите приятели никога не им е липсвало това камуфлажно средство.
На другата сутрин Растгу и Рандал се насочиха към Андухгерд. Потеглиха по пътя на югоизток към Махан, ограденото от планини място на красивата гробница на шах Нематоллах Вали, мистикът от петнадесети век, основател на дервишкия орден нематоллахи. Няколко мили преди Махан завиха наляво по един тесен път, който минаваше през Шах Дад нагоре до Равар и оттам през Дашт-е Лут и най-тесния й участък до Табас или Фердоус — двата най-големи оазиса на Дашт-е Кавир. След петдесет километра мъчително друсане се отклониха към Андухгерд, малко запуснато селце, разположено насред лунен пейзаж, последният човешки пост преди бялата безкрайност на пустинята. Спряха почти в края на мизерното скупчване спечени глинени къщи, което минаваше за човешко селище, и помолиха едно дете да ги заведе при кадхода, селския старейшина.