Последният убиец

Светлината се появи изведнъж. Допреди миг мразът бе почти пълен, а в следващия в тъмнината се появи златно сияние. Насочиха се предпазливо натам. След няколко минути различиха очертанията на малка къща.

— Ето го селото — прошепна иршадитът. — Това е къщата на Хаджи Ага. Познавам го, той ни продава кисело мляко.

— Има ли камион? — попита Рандал.

— Не, но съседът му Али има „Волекс“.

— Добре, да събудим Али тогава.

Подминаха къщата на Хаджи Ага и скоро в тъмнината се очерта друго жилище. „Селото“ не беше нищо повече от няколко колиби с една или две по-солидни стари постройки. Намериха къщата на Али без особени трудности и тихо почукаха на вратата. Али отвори след минута. Мърмореше и псуваше, но щом видя двама мъже с пушки, млъкна.

Нямаше време за губене.

— Трябва ни камионът ти — каза Рандал. — Къде са ключовете?

Изплашеният мъж протегна ръка към една кука до касата на вратата, откачи ръждясало парче тел с два потъмнели ключа и ги подаде на Рандал с трепереща ръка.

Един детски глас се обади отвътре.

— Чи е баба? Тарсидам.

— Няма нищо — отговори нежно Али. — Спи.

Рандал взе ключовете, бръкна в джоба на панталона си и извади пачка банкноти. Бяха му взели само пистолета, парите бяха оставили недокоснати.

— Ето — каза той, подавайки парите на Али. — Не искаме да ти крадем камиона. Но трябва. Вземи парите и си купи друг.

Селянинът не каза нищо, но пъхна парите в джоба си и кимна. Бяха достатъчно, за да си купи един хубав камион втора употреба, по-добър от този, който имаше.