Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
Разбира се, Харди не беше забравил за 1118, но имаше чувството, че в случая подобно искане няма да бъде нищо друго, освен губене на време.
— Няма смисъл, Дейвид — обърна се към партньора си той. — Солтър твърдо ще го отхвърли. При създалата се шумотевица около делото просто няма как да издаде оправдателна присъда.
— Прав си — кимна Фрийман. — И аз съм на това мнение, но понякога стават странни неща…
— Кога по-точно? — закачливо се усмихна Греъм.
— Никога не бива да изпадаме в плен на самодоволството — слезе от масата Фрийман. — Изкушавам се да цитирам великия Йоги Бера, който казва: „Понякога нещата не приключват, дори и когато е сложена точката“…
— Това не го е казал Бера! — заяде се Греъм.
— Не е ли? — изненада се Фрийман. — Мисля, че го е казал, поне приблизително.
— Оставям ви да разрешите този титанически спор — вдигна куфарчето си Харди. — А аз отивам да напиша шибаното искане…
Беше четвъртък, малко след пет. Харди влезе в приемната и мина покрай Филис, която говореше по телефона и не му обърна внимание. Погледна към Солариума с надеждата да види някой, но всички сътрудници бяха в остъклените си канцеларии и прилежно се трудеха.
А може би и го избягваха. Вероятно вече са чули за удара на Мишел и собственият му идиотизъм, вероятно вече го съжаляваха и го смятаха за вечния губещ. Така или иначе, никой не го посрещна, никой не го поздрави. Той се помъкна нагоре по стълбите, носейки куфарчето си така, сякаш вътре бе сложил въжето, с което възнамерява да се обеси…
Прахта беше навсякъде, особено видна по гладките повърхности. Прозорецът не беше отварян поне една седмица. Включи настолната лампа — една антика със зелен абажур, която му беше останала от времето, когато работеше вкъщи, а за кабинет използваше сегашната стая на Бек. После се обърна и широко отвори прозореца. Откъм улица Сътър го лъхна миризмата на изгорели газове и прясно изпечено кафе, примесена с едва доловимия дъх на миди и раци. Градът живееше обичайния си живот.
В центъра на писалищния плот лежеше писмото на Мишел. Той се отпусна на стола и го отвори. Нищо ново. Започна да го чете за втори път, после изведнъж го смачка на топка и го запрати към кошчето. Не улучи.
Прекара длан по плота, след нея остана ясно видима ивица. Точно там си качи краката.
Нямаше представа за хода на времето. Мозъкът му спря, или поне не действаше по обичайния начин. Просто си почиваше, макар и не съвсем… Бе включил на „зареждане“, ослушваше се да долови нещо, опитваше се да усети друго…
Не беше сигурен.
Може би трябва да остави фактите да се подредят сами. А после да отсее ненужното от тях и да се концентрира върху основното. Но нещо му пречеше. Нещо важно, с тежест… Нима започва да забравя?
Разбира се, винаги го е правил. Не можеше да види убиеца на Сал Русо, макар че много му се искаше. Даваше си сметка, че това скоро ще му потрябва. Че без него няма как да спечели делото.
В съдебната зала бе анализирал купища факти, бе извлякъл максимална полза от тях. Но му трябваха още. Най-неприятно бе чувството, че вече е докоснал това, което има решаващо значение, но не може да го идентифицира.
По тази причина зъбните колела в мозъка му бяха блокирали. Не можеше да направи дори крачка напред.
Навън незабелязано притъмня. Харди се завъртя към прозореца, заедно със стола си. Небето над покривите и дълбоките кладенци на улиците имаше тюркоазен цвят. Дългият низ от коли долу не се виждаше.
Зелената банкерска лампа хвърляше ярък кръг светлина върху плота, останалата част от стаята тънеше в здрач. Стана и пристъпи към дъската за дартс, издърпа трите стрелички и започна да ги хвърля, въпреки сгъстяващия се мрак.
Сара винаги се беше гордяла със своята твърдост. Но през двата дни след признанието ѝ пред света, че вярва на Греъм, тя на няколко пъти бе на прага на сълзите.
Не само заради партньора си. Бе работила упорито и всеотдайно, за да получи изказаното през зъби одобрение на колегите си. Със зъби и нокти се беше борила, за да бъде приета в мъжкото им царство и почти беше успяла. Но сега всичко свърши.
След материала на Джеф Елиът, озаглавен ЕДНО „ДА“, КОЕТО РАЗТЪРСИ ГРАДА, тя бе привикана в канцеларията на Глицки. Лейтенантът прояви изненадваща охота да я изслуша, въпреки че поведението ѝ беше срам за службата.