През лицето на света
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-05-9
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «През лицето на света». Краткое содержание книги:
Величието и размахът на тази книга я правят достоен съперник на „Властелина на пръстените“. Йън Броуди, автор на „Властелина на пръстените — пътеводител“
„През лицето на света“ е забележително постижение на разказваческото изкуство; зашеметяващо епично фентъзи от блестящ нов талант. Приключение, което възнамерявам да препрочитам многократно през годините. fantasticqueersland.com
Масивна и завладяваща сага… какво повече маже да иска себеуважаващият се почитател на Толкин? The Age
Ала не става дума само за страха от смъртта, болката, ужаса. Не искам животът да свършва. Искам да продължи вечно! Искам да постигна нещо значимо, да си извоювам слава, да докажа стойността си пред онези, които ми се подиграваха! Искам да бъда със семейството си; с Хал; с майка; с татко, чието лице все още не мога да си спомня — ръката му се стрелна към джоба, в който държеше фигурката. Ала нея я нямаше, сега бе у баща му… не, бяха я открили отново в пустошта… и беше изчезнала заедно с дрехите му в тъмната уста под прозореца на килията. Баща му си бе отишъл, пропаднал, тласнат от ръката на мъж със зла маска, мъж, който скоро щеше да дойде и за него самия… Умът му потъна в прекалено дълбоки дори за помисъл страхове и той придърпа колене към гърдите си, избухвайки в ридания.
Фодрамите най-сетне напуснаха потискащата гора, пристъпвайки сред дългоочаквана слънчева светлина. Изкачиха се на най-високия хълм и огледаха хоризонта във всички посоки, ала не видяха и следа от преследваните. Бе лесно да следват пътеката през горския детрит, ала дори и най-опитният следотърсач не можеше да открие следите на уайдузите в рядката тревица, обгърнала върха на този заплашителен хълм.
Миналата седмица бе имало признаци, че са се доближили на не повече от няколко часа след преследваните, ако можеше да се вярва на съгледвачите. Ала някъде в потискащата горска мрачина бяха поели по грешен път. Следата бе изчезнала. С напредването на дните гневните лица бяха заменени от обезкуражаващо отчаяние.
И сега какво, помисли си лидерът, засенчвайки очи от захождащото слънце. Не се виждат; може да се наложи да се върнем назад, за да подирим отново следата им. А бяхме толкова близо, помисли си с горчивина.
— Началство, там някой е запалил огън. Виждаш ли? — запита мъжът до него, посочвайки към слънцето.
— Не, твоят взор е по-остър. Какво виждаш?
— Ей там в гората, на около три левги, има тънка ивица дим.
В този момент друг от хората му притича до върха.
— Открих следи край гората — едва рече задъхано. — И са пресни.
— Посочи — каза изтощеният лидер. Новодошлият посочи в същата посока, накъдето бе протегнал ръка и другият.
— Време е за мъст! — изрева някой зад гърба им. Ейксхафт не се извърна да види кой е, мъжът изразяваше чувствата на мнозина от групата. Щом ви дава сили, помисли си.
Ала какво става с нас, запита се, докато се спускаха надолу по хълма. Не съм чул смях, откакто напуснахме Уитвества, а фодрам без смях е като речно корито без вода или дърво без листа. Нима жестокостта на уайдузите ни изсуши? Нима сме се смразили като тях, дирейки да облекчим себе си, наранявайки другите?
Опита се да прогони тези мисли, ала те не му даваха мира, дълбоко безпокойство зародило се в ума му. Не бе готов да се бие. Но готов или не — само след няколко часа щеше да му се наложи.
— Открих — триумфално рече Фемандерак.
— Какво? — запита Лийт. — Какво си открил?
Вече свикваше с начина на разговор на стройния мъж.
— Мислех за това, докато ти спеше. И тогава ме осени.
— Какво те осени?
Търпението не бе сред добродетелите на Лийт, а сега умората бе подкопала и малкото му налично такова.
— Откъде каза, че си?
— Не съм. Не си спомням да съм ти казвал.
— Убеден съм, че го стори. Няма значение, откъде си родом?
— Далеч на запад — отвърна небрежно Лийт и веднага забеляза, че думите му разпалиха интереса на съкилийника.
— Далеч на запад? — сухият мъж претърколи думите върху езика си, сякаш вкусвайки значението им, сетне пръстите му изщракаха необичайно силно. — Знаех си, знаех си. Да, вече съм сигурен. Зная какво е общото между двама ни. Можеш да ми помогнеш с пътешествието ми, усещам го — Фемандерак се усмихна. — В кое кралство живееш?
— Фирейнс.
Усмивката на стройния мъж се разшири още повече, доколкото това бе възможно, и той закима енергично. От гърлото му се отрони:
— Фирейнс? Огнената плащаница? — очите му блестяха, лицето му бе трескаво от вълнение, като че бе внезапно поразен от лудост.